Горкият глупак свенливо сведе поглед при този комплимент.
— Ще сторя всичко по силите си за вас — обеща. — Уверявам ви, че ако аз не успея да открия екземпляр, то и никой друг не би могъл.
— Само това искам — отвърнах и го отпратих възможно най-бързо.
Четвърта глава
Неотдавна прочетох скандален памфлет и в него (без да бъда назоваван директно) се твърдеше как политическата криза, с която се занимавах на този етап, била несъществуваща и правителството си я изсмукало от пръстите, за да внушава у хората страх от сектантите. Лъжа от начало до край! Надявам се, че вече съм дал да се разбере: аз съм човек на честта и намеренията ми са чисти. Не се отричам от постъпките си, напротив, с готовност признавам как излишно ярко описах опасността от бунт, което осигури постъпването ми на работа при господин Бенет, нито снемам от себе си вината за грешката, която доведе до безвременната смърт на синьор Ди Пиетро. Дано искреността на разкаянието ми да е очевидна, само че той криеше писма на радикали и заговорници, а безопасността на кралството изискваше те да попаднат в ръцете ми.
Вероятно трябва да разясня хода на мислите си, та да не би моята щателност по отношение на писмата и малко известните издания да създаде лъжливо впечатление за дребнавост и вманиаченост. Все пак книгите, които Матю назоваваше в писмото си, ми се сториха крайно необичайни. На всички е известно колко струват сектантите и жалките им претенции за образованост. Повечето са самоуки нещастници, подмамвани от второразредна литература да си въобразяват, че са начетени. Кое им е начетеното? Чели са Библията, без да проумеят и наполовина нейните възвишени тънкости и красива символика, а още няколко некадърни памфлета от шепа размирници, чиято арогантност не знае срам — ето това им е цялото образование. Не знаят нито латински, нито гръцки, за иврит и да не споменаваме, неспособни са да четат на друг език освен на собствения си, а и на него поглъщат единствено бълнуването на лъжепророци и самозвани месии. Естествено, че не са образовани, тъй като да си начетен, е достъпно само за джентълмена. Няма да твърдя, че хората с нисък произход са неспособни на познание, но е напълно очевидно, че не умеят да анализират, тъй като нито разполагат със свободно време, нито с обучение, за да разграничават свободната мисъл от предразсъдъците. Платон го е казал и не познавам човек с тежест, който да го е опровергал.
И авторът на писмото до Кола да използва един от тези изискани текстове за своя код? Ливий, Полидор, Мор. Отначало цял потръпвах при мисълта подобни ръце да се докосват до творбите им, но после сам опровергах тези си мисли. На тях им дай гнусни памфлети, как биха се добрали до книги, чието място е единствено в библиотеката на джентълмен?
Когато Уд се появи отново, подсмърчащ и трепкащ като мишок, вече бях установил, че нито книгата на Мор, нито тази на Полидор Вергилий са търсените от мен. Следователно отговорът се криеше в Ливий: намерех ли книгата и нейния собственик, разследването ми щеше да направи огромен скок напред. Уд ми каза, че отдавна починал лондонски книгопродавец внесъл в страната през 1643 година половин дузина екземпляри като част от обща доставка за учени. Уви, не било ясно какво се случило с тях след това, тъй като човекът бил поддръжник на краля и цялото му имущество било конфискувано под форма на глоби, когато парламентът установил властта си над Лондон. Уд допускаше, че именно тогава книгите са се разпръснали.
— Искате да кажете, че все пак не можете да ми набавите екземпляр, така ли?
Той изглеждаше малко стреснат от острия ми тон, но поклати глава.
— О, не, господине — възрази. — Просто реших, че историята ще ви заинтригува, това е всичко. Но така или иначе, книгата е рядка и идентифицирах само един човек, който със сигурност я притежава, донесъл си я е от чужбина. Знам за това, защото приятелят ми господин Обри писал на италиански книжар по друг някакъв въпрос…
— Господин Уд, моля ви — прекъснах го с изчерпано търпение. — Не искам да знам всяка подробност. Просто ми кажете името на собственика, за да мога да му пиша.
— За жалост той е мъртъв.
Въздъхнах тежко.
— Но не се отчайвайте, господине, защото по една щастлива случайност синът му е студент тук и без съмнение ще знае дали книгата е останала в семейството. Името му е Престкот. Баща му е бил сър Джеймс Престкот.
Ето я моята история и басните на Кола (измислици като тези на Бокачо и неправдоподобни като стихоплетството на Тасо, макар и много по-зле построени) за пръв път се пресичат с моя разказ посредством горкия побъркан Престкот, така че ще изложа подробностите по най-добрия възможен ми начин, макар да си признавам, че не съм съвсем наясно за някои от обстоятелствата.