От друга страна очевидно беше сторил нещо, с което да накара и роялистите, и Търлоу силно да желаят смъртта му и неговото мълчание, а аз не знаех какво е то. Допусках, че отговорът е в писмото, което толкова бе изпотило дребосъка Самюъл, затова, щом той си тръгна, аз, естествено, се пробвах да го разчета. Не постигнах нищо, защото умението на съставителя му беше изключително, далеч надхвърлящо всичко, което бих очаквал от тъп военен като Престкот.
Споменавам го, защото думите на Уд, изречени най-невинно, ме накараха да осъзная нещо с голямо закъснение. Като го призная сега, рискувам да бъда обвинен в глупост; само че не приемам упреци от хора, чиито умения са далеч под моите. Разпознаването на разновидността на шифъра е като разпознаване на стил в поезията; невъзможно е да се посочи кое точно събужда прозрението и се съмнявам да има друг жив човек, който би си дал сметка, че писмото, което бях открил в пощенската торба на Ди Пиетро, пратено до онзи Марко да Кола, е написано със същия код, има същата форма, същото усещане като писмото на сър Джеймс Престкот, донесено ми три години по-рано от Самюъл Морланд. След като веднъж бях схванал формата, можех да разгледам структурата: два дни усилен труд върху двете писма ме доведоха до неизбежното и ясно заключение, че са основани върху една и съща книга. Знаех, че екземпляр на Ливий е използван за шифриране на писмото до Да Кола, а сега бях наясно, че същият този Ливий е използван за писмото на Престкот.
Де да бях стъпил на по-сигурна почва, щях да привикам младия Престкот и да му поискам книгата на Ливий. Ала очевидно не можех да го сторя, без да му призная за важността на посланието, а след като бях наясно за неговата мания, не исках да бъда отговорен за подновяването на тази деликатна тема. Все пак много хора се бяха потрудили да сложат капак на тези събития — каквито и да са били те — и нямаше да получа благодарност, че отново съм привлякъл внимание към тях. Налагаше се да действам по-завоалирано, затова реших да използвам Томас Кен.
Този Кен беше болезнено амбициозен младеж, напълно наясно със своите цели. За Кен Божиите интереси и неговите собствени бяха неразделно свързани, дотолкова, че едва ли не цялото спасение на човешкия род зависеше от това той да получи своя доход от осемдесет лири годишно. Веднъж бе имал нахалството да иска поддръжката ми, та да бъде назначен в енорията на лорд Мейнард, който търсеше кандидат от Новия колеж. Аз не влизах в съвета на колежа и мнението ми би имало малка тежест, още повече беше очевидно, че доктор Робърт Гроув — далеч по-образован, по-уравновесен и с повече заслуги — ще получи поста, каквото и да кажех аз. Но тъй като беше евтин начин да си спечеля предаността на Кен, аз го уверих в своята подкрепа.
В замяна настоях той да ми помогне, когато ми потрябва услуга от него, и след известно време му препоръчах да убеди господин Престкот да потърси моята помощ. Престкот не се забави да се яви при мен. Подробно го разпитах дали се пазят вещите на баща му. Уви, той не знаеше нищо за книгата на Ливий, нито за някакви документи, макар че по-късно потвърди думите на Морланд, като ми съобщи, че майка му очаквала от мъжа си някакъв пакет, който така и не получила. Разочарованието ми беше извънредно голямо. Ако ми се бе усмихнало щастието, не само щях да разгадая тайната кореспонденция на Марко да Кола, а и щях да държа в ръцете си една от най-големите държавни тайни.
Ала глупакът Самюъл бе позволил да умре единственият човек, който би могъл да ми даде отговор.
Пета глава
Задълженията ми през този период ми бяха наложили странен ритъм на живот — принуден бях да съществувам като нощна птица, която ловува, докато другите спят, и отморява след труда си, когато всичко живо е будно и активно. Високопоставените хора напускаха Лондон, за да идат в именията си или да последват двора от едно място на празни развлечения към друго, аз пък напусках провинцията и заживявах в Лондон. Когато дворът се върнеше в Уестминстър, аз заминавах за Оксфорд.
Това положение на нещата никак не ме огорчаваше. Задълженията на придворен са до голяма степен безплодни и поглъщат много време, ако преследваш слава и висок пост. Но ако си просто загрижен за сигурността на кралството и безпрепятствената работа на правителството, присъствието ти сред Двора е безсмислено. В цялата страна по-малко от половин дузина души притежават действителна власт. Останалите са просто поданици, а моите дела бяха свързани с истински важните хора.
Сред тях открих естествени съюзници и мнозина, които умишлено или поради ограничено мислене вредяха на интересите на собствената си страна. Такава картина можеше да се открие навсякъде през онези дни дори и сред философите, които си мислеха, че само се стремят да разгадаят тайните на природата. Често въобще не се замисляха какво вършат и си позволяваха да бъдат увлечени по наклонената плоскост.