С отминаването на годините паралелите ми стават все по-ясни, защото е лесно поради алчност или великодушие да паднеш в капаните, заложени от други. Преди няколко седмици например надделях в спор, който, докато не посочих опасностите, изглеждаше съвсем маловажен, въпрос, способен да привлече само най-взискателния ум. Държавният секретар (вече не господин Бенет) ме попита в писмо дали страната ни трябва да се присъедини към останалите държави от континента и да възприеме григорианския календар. Убеден съм, че моето одобрение се търсеше само за да се оправдае вече взето решение: не е ли нелепо страната ни единствена в Европа да се води по друг календар и да изостава със седемнайсет дни от всички други?
Бързо промениха становищата си, когато им изтъкнах до какво би довел такъв наглед невинен ход. Той бе удар в сърцето на църквата и държавата, насърчаваше папистите и смущаваше онези, които се стремяха да опазват страната от чуждестранни влияния. Нима армията ни оспорва арогантната мощ на Франция само за да се откажем сами от независимостта си под някакъв благовиден мирен предлог? Да приемем този календар, означаваше да приемем властта на Рим; не просто (както твърдят простодушните) защото това е реформа, замислена от йезуитите, а защото да преклоним глави, би означавало да приемем правото на римския епископ да определя кога Църквата ни да празнува Великден, да посочва дните на всички важни празници. Достатъчно е да отстъпиш в принципа и останалото следва по естествен път: да склониш пред Рим за едно, означава да му се покориш и за всичко останало. Свещен дълг на англичаните е да противостоят на прелъстителната песен на сирените, които убеждават, че подобни дребни стъпки ще донесат само полза и няма да са от никаква вреда. Това не е вярно и ако ни е съдено да останем в самота, така да бъде. Славата на Англия винаги се е кореняла в съпротивата ѝ на попълзновенията на другите държави, които подмамват към робство и подчинение. Славенето на Бог е по-важно от единството на християнския свят. Това беше моят отговор и съм доволен, че беше зачетен, при което спорът бе решен веднъж завинаги.
Така стояха нещата и след завръщането на краля на трона, а тогава залогът бе дори още по-висок. Мнозина бяха открити или тайни католици и се бяха промъкнали на важни позиции в двора. Имаше и такива (отдавам им дължимото и твърдя, че подбудите им бяха искрени), които вярваха, че тесните връзки с Франция са в интерес на страната, други пък желаеха съюз с испанците, за да се възпрепятстват честолюбивите замисли на Бурбоните.
Седмица след седмица и месец след месец различните групировки се бореха помежду си, а чуждестранните подкупи течаха като река. Нямаше един министър и чиновник, който да не се обогати в тази война, защото това наистина бе война. В даден момент испанската партия взе връх, когато господин Бенет и други около него стегнаха редовете и съсредоточиха в ръцете си още по-голяма власт. После французите нанесоха ответен удар, като подкупиха страната със зестрата на новата съпруга на краля. Холандците пък загрижено местеха поглед от единия враг към другия, като знаеха, че съюзят ли се с едната страна, ще бъдат атакувани от другата. Интересите на справедливостта и вярата изобщо не се вземаха предвид, а придворните битки изобразяваха в миниатюра онези, по-големите, които предстоеше да се водят в моретата и полетата на Европа.
Налице бяха две големи загадки: кралят, който би се съюзил с всеки, готов да плати достатъчно, за да финансира удоволствията му, и лорд Кларендън, който пък се противеше на всякакви чуждестранни съюзи, тъй като смяташе трона на Негово Величество за толкова нестабилен още, че бе убеден как най-малък тласък дошъл от чужбина, би го разклатил фатално. През 1662 година преобладаваха неговите възгледи, но други като лорд Бристол бяха на обратното мнение и или вярваха, че славните победи в чужди земи ще укрепят монархията, или тайно се надяваха на възможностите, които биха им се открили в случай на поражение. Защото мнозина желаеха падането на Кларендън и неуморно се трудеха за неговото проваляне. Военна загуба би разрушила кариерата му по-сигурно от всичко друго и не се съмнявам, че не един верен слуга на краля е прекарвал безсънни нощи да си мечтае за такава.
За момента най-мощното оръжие в ръцете на враговете на Кларендън беше възмутителното поведение на дъщеря му, което половин година по-рано беше скандализирало Двора и сериозно бе подкопало позициите на лорд-канцлера. Негодницата сключи брак с брата на краля, херцога на Йорк без да си направи труда да получи позволение. Не се зачиташе това, че дъщерята бе в напреднала бременност по време на брачната церемония, нито че Кларендън с неговата дълбока ненавист към херцога на Йорк се оказа също толкова измамен, колкото и кралят. Важното бе, че с кралската власт се бяха подиграли и кралят се бе лишил от най-ценния си коз в дипломатическата игра: бракът с херцога би бил добра примамка за сключване на съюз. Шушукаше се, че Кларендън забранявал дори да се споменава за това в негово присъствие и непрестанно се молел кралицата да дари страната с наследник, та да бъде той очистен от подозрения, че се опитва да натрапи на трона дъщеря си, а това несъмнено би се случило, ако кралят умреше без законно потомство. Не беше нещо, което лесно може да се прости, и враговете му, на първо място лорд Бристол, който бе най-умният сред тях, имаха грижата то да не бъде забравяно.