— А откъде пари за зестра? Всеки възможен съюзник веднага ще се досети, че сте притеснени откъм средства, и ще наложи сурови условия за сделка.
Господин Уилямс кимна в знак на съгласие.
— Точно така стоят нещата. Аз лично бих се постарал да оженя сина си за възможно най-богатата мома и тутакси бих използвал зестрата ѝ за изгоден брак на дъщеря си. С малко късмет семейството ми може да остане дори с малка печалба, ако ли не, ще съм принуден да взема заем с лихва, та да покрия разликата. Но това няма да е проблем, ако търговията ми се съживи. Не е стратегия, която гарантира успех, но предлага най-добрия шанс за такъв. Защо са ни синовете, ако не за такива цели?
— Ами ако кажа, че въпросният търговец не само няма планове да ожени сина си, а му позволява да се скита из Европа, където няма връзка с него, при това младият харчи луди пари?
— Тогава ще ви посъветвам настоятелно да не инвестирате в дела, свързани с него. Да разбирам ли, че все още разсъждавате на тема търговска къща Да Кола?
Кимнах извънредно неохотно. Нямах желание да посвещавам господин Уилямс в онова, което знаех, но той бе твърде интелигентен, за да бъде лесно заблуден, и реших, че едно честно признание от моя страна ще е достатъчно да го обвърже с поверителност.
— Не мислете, че подобни мисли не са идвали и в нашите глави — каза той.
— Нашите?
— Нашите, на търговците. Наострили сме уши за новини около конкурентите си и колкото и тъжно да ми е да го призная, радваме се да научим за разоряването на съперник. За най-добрите сред нас това служи като напомняне, че подобна съдба може да сполети всеки. Стига и най-малката спънка, та богатството да се обърне на прах. Една буря, една непредвидена война могат да предизвикат непоправимо бедствие.
— По този въпрос бъдете спокоен — казах му. — Няма да се наема да предсказвам времето, но войната няма да ви свари неподготвен, ако съм в състояние да помогна.
— Благодарен съм ви за това. Имам голям товар стоки, подготвени за Хамбург следващата седмица. Много бих искал да пристигне невредим.
— Доколкото ми е известно, надали на холандските пирати ще им се позволи да безчинстват из Северно море в скоро време. Но ще е разумно да се застраховате срещу безскрупулни действия.
— Повярвайте, взел съм всички предохранителни мерки. От единичен разбойник няма защо да се боя.
— Отлично. А сега да се върнем на Кола. Та какво се говори в средите на търговците?
— Накратко, делата на бащата са зле и отиват към още по-лошо. Понесъл е твърде големи загуби в Изтока, където пазарите му са блокирани от турците. Крит е кажи-речи изгубен; направил е храбър опит да отвори нова кантора в Лондон, но нещата се объркаха след смъртта на агента му и наглото присвояване на всичко от страна на местния му съдружник. Носи се мълва, че продавал кораби, за да събере пари. Преди три години флотът му се състоеше от близо трийсет кораба, сега е съкратен почти до двайсет. Складовете му във Венеция били пълни със стока, а това са пари, които плесенясват неупотребени. Ако не продаде наличното, няма да може да се разплати с кредиторите. И тогава ще настъпи краят му.
— Той ползва ли се с добър кредит?
— Всеки се ползва с добър кредит, докато не престане да си плаща сметките. Ще ми простите каламбура.
— Как тогава ще обясните действията на бащата? Или на сина?
— Никак. Той има отлична репутация, затова мога само да предположа, че в тази работа се крие нещо много повече, отколкото се говори из кафенетата. Но бъдете спокоен, веднага щом узная новина, ще ви я съобщя.
Благодарих му и си тръгнах. Радвах се, че правилно бях анализирал ситуацията, само че това ни най-малко не ме приближаваше към решението на загадката.
Следващото сведение, което даде тласък на разследването ми, дойде от моята ангажираност в Кралското дружество и минаха още десет дни, преди да стигне до мен, при това по-скоро по Божията милост, отколкото в следствие на собствените ми усилия. За щастие през този период си имах много други грижи на главата, иначе щеше да ми се отрази на настроението. Избухлив съм, знам този си недостатък и полагам усилия да го преодолея. „Блажен, който очаква“ (Даниил, глава 12, стих 12) е фраза, която често си повтарям, но с годините ми е все по-трудно да я следвам.