Бойл ме погледна, но не предложи отговор.
— Знаете също така добре като мен — продължих, — че онова, което един войник върши, а другите не, е да убива хора. А сам човек не може да убие мнозина. И малкото, които ще умрат, трябва да са достатъчно значими, та да има ефект.
Предавам този разговор в съкратен вид — а посветихме много часове на темата, — за да посоча, че страховете ми не бяха продукт на съзнание, изпълнено с подозрения към всички и съзиращо опасности във всяка сянка. Нито една друга хипотеза не обясняваше обстоятелствата така пълно и нито една друга не биваше да бъде разглеждана, преди да бъде отхвърлена тази. Това е правилото при експеримента и е също тъй приложимо в политиката, както е в математиката и медицината. Представих моите аргументи пред Бойл и той не само не успя да излезе с алтернативно обяснение, но и бе принуден да признае, че хипотезата ми е онази, която най-добре съвместява наличните факти. Не вярвах, че съм достигнал неопровержима достоверност, такова смело твърдение би могъл да направи само схоластик. Но можех да претендирам за вероятност, и то твърде голяма, за да оправдае тревогата ми.
Нанеси удар по тялото, и раната скоро ще заздравее, макар и да е била дълбока. Нанеси съвсем лек удар в сърцето, и ефектът е катастрофален. А живото и дишащо сърце на кралството бе кралят. Един човек би могъл да предизвика разруха, каквато цяла армия не би могла да постигне.
Ако това ви изглежда невероятно, а моите страхове — плод на фантазията ми, помислете за редица такива убийства в неотдавнашната история. Само половин век по-рано Анри IV, този велик френски владетел, е пронизан и убит, също като принц Оранжски и Хенри II преди него. Преди по-малко от четиридесет години Бъкингамският херцог загива от ръката на собствения си прислужник; неоправдана смъртна присъда слага край на живота на граф Страфорд, на архиепископ Лод и на мъченика Чарлс I, да бъде благословено името му. Самият аз бях разкрил немалко заговори за покушение над живота на Кромуел и дори лорд-канцлерът в изгнание бе одобрил убийството на посланиците на Английската република в Хага и Мадрид. Държавната политика е пропита с кръв и убийството на крал у мнозина предизвиква не по-голямо отвращение от заколването на домашно добиче. Обръгнахме на най-ужасните грехове и започнахме да ги приемаме като политически инструмент.
Вече знаех, че заговорът, който бях открил, не е дело на фанатици; подозирах, че тяхната роля щеше просто да се сведе до това да поемат вина за злодеяние, извършено за изгода на други лица. А тези „други“ нямаше как да не са испанците, с тяхната отколешна цел да лишат Англия от свободите ѝ и да я върнат под диктата на Рим. Кралят бива убит и неговият брат, отявлен католик, го наследява на трона. Първият му акт ще е да се закълне, че ще отмъсти на убийците на своя любим брат Чарлс. Хвърля вината върху фанатиците пуритани и се заканва да ги прогони до един от страната. Умереността отива по дяволите и отново на власт идват екстремисти. Резултатът ще е война, разбира се, в която отново ще се изправят англичани срещу англичани. Ала този път тя ще е още по-ужасна, защото католиците ще призоват на помощ испанските си господари, а французите ще бъдат принудени да се намесят. И ще се изпълни страхът на всички владетели от Елизабет насам — островът ни да стане арена на борбите на европейските държави.
За това последно предположение нямах преки доказателства, но беше твърде логично с оглед наличните факти; защото логиката е онова, което ни позволява да съзрем бъдещето или поне вероятното му развитие. Също както в математиката по силата на рационалното мислене можем да си представим как начертаната линия продължава още по-нататък, та дори в безкрайността, така и в политиката предвиждаме действия и изчисляваме последиците. Ако фундаменталната ми хипотеза беше вярна — а тя издържа критиката на Бойл и собствената ми безпристрастна преценка, — то тя предлагаше достоверни резултати и изводи. Изложих тези възможности, за да разясня опасенията си. Признавам, в някои подробности и догадки се бях излъгал, и където трябва, ще отчета грешките си без никаква жалост към себе си, но продължавам да твърдя, че като цяло хипотезата ми беше правилна и можеше да търпи някои видоизменения без нужда да бъде изоставяна.
За Матю бях сигурен, че няма да осъществи никакъв напредък повече в Хага. Беше оглупял от благосклонността на Кола и не забелязваше улики, които несъмнено бяха пред очите му. Тревожех се за него, защото излагаше живота си на опасност, и нямах търпение възможно най-бързо да го отдалеча от италианеца. Тревогата ми не беше случайна, тъй като Бог ми прати ужасяващо съновидение, което потвърди, че опасенията ми са основателни. Обикновено не вярвам особено на такива глупости, пък и рядко сънувам, но този сън бе толкова явно божествен в своята първопричина и така ясно предсказваше бъдещето, че дори аз реших да не го оставям без внимание.