Постепенно той се успокои, поддаде се на увещанията ми и седна до мен. Малко по малко възстановихме нашето приятелство и прекарахме следващите няколко часа в приятно уединение. Той ми разправи за странстванията си, като услаждаше слуха ми със своята наблюдателност и способност да преминава, без да се мае, към същността на въпроса, макар и нищо да не каза за сбогуването с Кола, а пък на мен не ми се искаше да го разпитвам за това. В отговор аз му разправих как съм прекарал времето си през неговото отсъствие, за книгите, които бях прочел, като му обяснявах важността на споровете и диспутите по начин (признавам си), по който не го бях правил дотогава. Когато вечерта той си тръгна, благодарих на Бог за такъв приятел, защото без него животът ми наистина би бил пуст. Но на сърцето ми беше неспокойно, тъй като за пръв път не можех да нареждам и заповядвам, а бях принуден да моля за доброто му отношение. Той ми го подари, но не знаех мога ли да разчитам, че ще го имам завинаги. Наясно бях, че скоро трябва да възстановя необходимия ред и да му напомня за подчиненото му положение, та да не се възгордява. Тази мисъл помрачи радостта ми, а докато обмислях разказаното от него, настроението ми още повече се развали.
Бях сигурен, че Кола вече е в Англия, а ако ли не, беше на път за тук и по всяка вероятност щеше да пристигне, преди отново да съм открил следите му. Каквито и да бяха намеренията на италианеца, надявах се да не пристъпи към тях незабавно. На следващата сутрин пратих Матю при неговите приятели в източен Смитфийлд да провери дали до тях не са стигнали някакви новини. Не възлагах големи очаквания на това му посещение и не бях особено разочарован, когато той ми докладва, че не знаели нищо. Така или иначе, беше очевидната стъпка, която да предприема, и една от малкото лесни за осъществяване.
После отидох сред моите познати търговци, за да ги разпитам с непринуденост, доколкото спешността на положението позволяваше, дали не са чували за кораб, довел само един пътник на борда си — италианец, испанец или французин; Кола можеше да мине за представител на всяка от тези народности и моряците не биха си направили труда да установят разликата. Отново не бях много обнадежден и отново нищо интересно не узнах. Приех, че не е изключено да е слязъл на някое от по-малките пристанища в източна Англия, и ако разполагаше с испански пари, лесно би могъл да пристигне с кораб, нает за целта.
С това ресурсите, които имах на свое разположение, се изчерпваха. То се знае, можех да пиша до началника на всяко пристанище в източна Англия, та макар и така интересът ми да станеше повсеместно достояние. Отговорите им щяха да пристигнат след не по-малко от месец, а дори и тогава нямаше да мога да преценя, след като не се познавах лично с кореспондентите си, доколко са полезни. Какво още ми оставаше да направя? Да бродя по улиците на Лондон с надеждата да разпозная човек, когото никога преди не бях виждал и който не е познат на никого в тази страна? Да седя в кабинета си и да се уповавам на надеждата той да се издаде по някакъв начин, преди да извърши замисленото?
Нито едното, нито другото ми се струваха разумни и затова с огромно нежелание реших сам да провокирам някаква реакция, която би го изкарала на светло, да го подплаша може би. Беше тънък експеримент, който щеше да е успешен само ако доведе до един-единствен определен резултат. И аз бях като учен експериментатор, който е създал теория и провежда опити, за да я потвърди. Само че ми бе отказан луксът, достъпен на всеки истински философ — да провежда опитите си и да гради хипотези въз основа на видяното със собствените си очи.
През целия ден претеглях всички „за“ и „против“, преди да заключа, че нямам друг избор, и когато се представи възможност, пристъпих към своя експеримент без колебания. Предстоеше събрание на Дружеството, на което щяха да бъдат обсъдени много важни въпроси, а вечерта щеше да завърши с публична вивисекция на куче. Подобни опити винаги предизвикват жив интерес и боя се, някои целят с тях по-скоро да забавляват публиката, отколкото да извлекат практическа полза.
Така или иначе, винаги се намираха много желаещи да присъстват, гостите бяха насърчавани да разпространяват славата на нашата научна дейност, а настроението неизменно бе приятно и дружеско. Без бавене помолих господин Олденбърг да покани сеньор Де Моледи като почетен гост и да му внуши, че присъствието му ще бъде оценено високо.