— Говоря единствено от свое име. Аз съм математик, божи служител и англичанин. Но съм уверен, че ви е известно каква почит към страната ви питае господин Бенет. Подобни сплетни на него също не са му полезни.
Де Моледи се изправи и изискано се поклони.
— Разбирам, че вие сте човек, на когото благодарността трябва да се поднася само с думи, така че аз изразявам словесната си признателност. Само ще кажа, че друг на ваше място би си излязъл оттук далеч по-богат заради стореното добро.
Облякох предупреждението си към Де Моледи в разумен съвет и както ми бе навик, преди да го изоставя заради отслабващото си зрение, записах накратко разговора си с него. Все още пазя бележките и виждам, че съветът ми е бил мъдър и целесъобразен. Впрочем, не хранех особени надежди, че ще бъде последван. Държавата е като голям кораб с многочислен екипаж и не е лесно да се промени веднъж поетият курс, дори когато промяната е нужна.
Все пак отговорът на Де Моледи последва много скоро и беше по-рязък, отколкото можех да очаквам. Следващата вечер ме посети куриер от господин Бенет с писмо, в което държавният мъж настояваше незабавно да се явя при него.
От предишната ни среща положението му в двора се бе подобрило многократно и той искаше всички да разберат каква власт му дава постът държавен секретар за Юга. Дори и сега е опасно да се сравнява който и да било с Кромуел в полза на последния, но великият злодей притежаваше простота, още по-внушителна заради това, че бе естествена и непресторена. Защото Кромуел беше наистина велик човек, най-великият, когото е познавала тази страна. Бистрият му ум, неговата сила и увереност бяха такива, че ако се бе родил в благородното съсловие, би се сдобил с кралство, а ако бе от кралско потекло, би изградил империя. Приведе в пълно подчинение три ненавиждащи го народа, управляваше, като се опираше на армия, жадуваща гибелта му, и всяваше страх по целия континент и отвъд пределите му. Държеше цялата страна на дланта си и все пак, когато дойдеше посетител, той често го посрещаше лично и сам му наливаше вино. Не му бе нужна показност, тъй като бездруго никой не би се усъмнил във властта му. Веднъж го казах пред лорд Кларендън и той се съгласи с оценката ми.
Господин Бенет бе далеч по-невзрачен човек, лишен от подобен гений, всичката му значимост би могла да се побере на нокътя на кутрето на Кромуел. Ала пък каква помпозност бе придобил. Анфиладата на приемните се бе разраснала до истински испански пропорции, а раболепието на слугите нямаше граници, така че на човек му бе трудно да потисне известно отвращение. Пътят от входа до покоите му ми отне не по-малко от четвърт час. Дори достъпът до крал Луи в цялото му сегашно великолепие надали е толкова затруднен, колкото до господин Бенет тогава.
Всичко у него бе театралничене; бе толкова типичен англичанин в разговор, колкото същински испанец в маниерите си. Прямотата му граничеше чак с грубост и през цялото време, докато бях при него, ме държа прав.
— Какво си позволявате вие, доктор Уолис? — викна той и размаха насреща ми лист хартия, но толкова отдалеч, че не можах нищо да разчета. — Да не полудяхте, че престъпвате преките ми заповеди?
Казах, че не разбирам въпроса му.
— Получих писмо с тежки думи в него — изръмжа той, дишайки тежко, та да мога едновременно да почувствам, да видя и да чуя гнева му — от силно възмутения испански посланик. Вярно ли е, че вчера сте си позволили да го наставлявате за мира в християнския свят и да го поучавате как страната му трябва да води външната си политика?
— Категорично не е вярно — отвърнах и в този момент любопитството ми превъзхождаше тревогата от очевидното недоволство на моя покровител. Познавах господин Бенет достатъчно добре, за да знам, че той много рядко изпускаше нервите си, твърдо убеден, че подобни демонстрации са неуместни за един джентълмен. Не прибягваше към фалшиви пристъпи на ярост, за да внуши благоговеен страх у подчинените си, и стигнах до извода, че в този случай той е напълно искрен и сериозно разгневен. Това, разбира се, застрашаваше положението ми, а аз не можех да си позволя да се лиша от покровителството му. Но пък разговорът ни ставаше все по-интересен, защото не можех да проумея причината да се ядосва толкова.
— Как ще обясните тогава нанесеното му оскърбление? — продължи той.
— Честна дума, не знам в какво се състои това оскърбление. Снощи водих разговор — както ми се стори, съвсем приятен — със сеньор Де Моледи и се разделихме с уверения във взаимната си почит. Може би съм го подразнил с отказа си от тлъст подкуп. Сигурен съм, че отклоних предложението много тактично. Може ли да узная какво се твърди в оплакването му?