Никога преди не го бях заплашвал така, не възнамерявах да го правя и в онази сутрин. Но той бързо ми се изплъзваше. Съблазънта на непослушанието растеше у него, подстрекавана от онзи италианец, и на това незабавно следваше да се сложи край. Той трябваше да знае кой е господарят тук. Иначе щеше да е безвъзвратно погубен.
Но беше твърде късно вече. Прекалено дълго бях отлагал и покварата бе проникнала прекалено дълбоко. Все пак аз още вярвах, че той ще осъзнае грешката си и ще ме моли за прошка, както бе готов да постъпва в неотдавнашното минало. Но той само ме гледаше, без да знае дали говоря сериозно, и като видях този поглед, обзе ме слабост и сам всичко съсипах.
— Матю — промълвих, — момчето ми, ела при мен.
За пръв път наяве, но Бог да ми е на помощ, не за пръв път в мечтите си, аз го прегърнах и го притиснах плътно към себе си с надежда да усетя нежността на ответно чувство. Ала Матю остана студен като камък, после опря длани в гърдите ми, отблъсна ме със сила и отстъпи с препъване назад в бързината да се махне далеч от мен.
— Не ме закачайте повече — изрече глухо. — Не можете да ми нареждате, нито да ми забранявате нещо. Не аз съм съгрешилият тук, нито пък италианецът е онзи, който ме подмамва с нечисти мотиви.
След тези думи той си тръгна и ме остави обзет от гняв и горчива печал.
Никога вече не видях Матю жив. Същата вечер Марко да Кола хладнокръвно му преряза гърлото в тъмна уличка и го остави да му изтече кръвта и да умре.
Дори днес ми е непоносимо да си спомням подробностите от деня, в който научих, че нещата са непоправими. Съпругът на икономката ми (разрешил бях на жената да се омъжи предишната година, а толкова ценях честността ѝ, че не сметнах за редно да я отстраня поради това) дойде в Грешам Колидж, където обядвах с господин Рен, да ми съобщи за нещастието. Този човек от простолюдието беше едър, муден, бавномислещ и се боеше от гнева ми, но бе набрал достатъчно смелост, за да ми предаде лично злокобната вест.
Цял трепереше, застанал насреща ми, докато ми разправяше какво се е случило. Проявил бе находчивост и бе отишъл на местопроизшествието да разпита живеещите наблизо. Явно там било извършено злодейското нападение с цел убийство. Негодникът се бе промъкнал до Матю изотзад, запушил му беше устата и с един замах му беше прерязал гърлото. Не беше имало нито шум, нито викове, нито обичайната суматоха, навеждаща към сбиване или обир. Никой не беше видял извършителя, а Матю бе оставен да умре. Не беше дуел, не беше двубой на честта, на хлапака дори не бе дадена възможността да умре със съзнанието, че се е държал подобаващо за мъж. Беше чисто и просто убийство, извършено по най-подъл начин. Сънят ми ме беше предупредил, а аз все пак бях допуснал престъплението да бъде извършено.
В записките на Да Кола виждам, че дори е имал наглостта да огласи престъплението си, макар да представя нещата така, че бил принуден да се защитава. Твърди, че го нападнали бандити, дето уж били пратени от бившия съдружник на баща му. И с какво благородство и смелост само отблъснал атаката на кръвожадните убийци! С каква скромност описва как сам-самичък разгонил всички. Естествено, не споменава, че нападателят е бил младеж на деветнайсет години, който никога в живота си не се беше бил и не би могъл да му желае злото. Не обелва нито дума как тайно е проследил момчето, а после злоумишлено го е нападнал, без да му даде възможност да брани живота си. Пропуска да съобщи, че е извършил това убийство, за да си развърже ръцете и в последствие да извърши по-тежко престъпление.
Не говори също така, че с това си злодеяние угаси светлината за очите ми, потопи всичко в мрак и навеки ме ограби от радост. Смъртта на Матю легна като тежък товар на плещите ми, защото тъкмо недоверието го бе подтикнало към безразсъдство и няма значение, че от двама ни аз платих с по-големи страдания. „О, да бях умрял аз вместо тебе, Авесаломе, сине мой, сине!“ (Царства, втора книга, глава 18, стих 33).
Послушанието му се равняваше на неговата благочестивост, благочестивостта му — на неговата вярност, а верността му — на неговата красота. Представял си бях как остарявам и той е редом с мен, даряващ ми утеха, каквато не може да предложи никоя жена. Той караше деня ми да засияе и изпълваше утрото с надежда. Такава е била любовта на Саул към Давид и аз плаках при това си горчиво наказание.