Колкото до двете Блънди, майка и дъщеря, беше ми драго да видя какъв урок им бе дал крахът на техните въжделения. Макар да ми бе известно, че поддържат отношения с всякакъв род размирници в Оксфорд и в Абингдън, поведението им не даваше основания за тревога. Докато веднъж на три месеца посещаваха църквата, пък дори и да седяха с каменни лица на някоя от последните пейки, да отказваха да пеят и да се изправяха с нежелание, те не ми бяха грижа. Демонстрираха послушание и мълчаливото им подчинение беше поука за всички, които можеха да замислят предизвикателства срещу Църквата. Защото след като дори жената, някога насочвала стрелбата на войниците срещу роялистката армия при обсадата на Глостър, вече нямаше сили да се съпротивлява, откъде можеха да ги почерпят не тъй смели духом?
Днес на малцина е известна тази история. Цитирам я тук отчасти затова, че нагледно обяснява природата на тези хора, а отчасти и защото заслужава да попадне в аналите по-скоро като исторически анекдот, в каквито намират удоволствие такива като господин Уд. По онова време Нед Блънди вече бе на служба към парламента, а жена му го следваше с останалите войнишки жени, та мъжът ѝ да е добре нахранен и чисто облечен в поход. Той се числеше към отряда на Едуард Маси и се намираше в Глостър, когато крал Чарлс обсади града. Мнозина знаят за яростната съпротива, в която решимостта на едната страна се натъкна на непреклонността на другата, а и при двете храбростта бе в изобилие. Преимуществото беше на страната на краля, тъй като защитниците на града бяха малко на брой и зле подготвени, но Негово Величество, както се случва с владетелите, които са повече благородни, отколкото мъдри, пропусна да атакува с нужната бързина. Парламентаристите се уповаваха на това, че трябва да издържат съвсем за кратко и на помощ ще им се притече освободителната армия.
Да бъдат убедени в това войниците и гражданите, не било леко, още повече че поради храбростта на офицерите много взводове и роти останали обезглавени. В случая, за който става дума, рота кралски войници се бе опитала да щурмува най-слабия участък от градските укрепления, като се знаело, че защитаващите войници са паднали духом и нерешителни. И действително, отначало всичко обещавало дръзкият щурм да се увенчае с успех: много роялисти вече се били качили на стената и обезсърчените защитници започнали да отстъпват. До минути тя щяла да бъде превзета и обсаждащата армия — да нахлуе в града.
Тогава въпросната жена излязла напред, запретнала поли и взела шпагата и пистолета на паднал офицер. „Напред, или ще загина самотна!“, казват, че викнала и се хвърлила срещу нападателите, като колела и сечала наред. Парламентаристите дотолкова се засрамили, че една жена ги превъзхожда по кураж, и дотолкова властен бил гласът на новия им командир, че се строили и дали отпор. Не отстъпили нито на педя и яростният им натиск отблъснал роялистите. А докато те се връщали на позициите си, жената строила защитниците в редица и им наредила да стрелят в гърбовете им до последния куршум от мускетите си.
Това била Ан, жената на Едмънд Блънди, която вече си била спечелила слава на кръвожадна свирепост. Не бих казал, че вярвам как е разголила гръд, преди да се втурне сред редиците на роялистите, та галантността да ги спре да я пронижат, но и такова нещо е възможно, при това напълно би съответствало на репутацията ѝ на безсрамна и склонна към насилие жена.
Ето каква беше тя — по-буйна в дела и по нрав дори от съпруга си. Твърдеше, че има умения на знахарка по наследство от майка си и баба си. Дори бе държала речи по войнишките сборища, с което бе извиквала в еднаква степен благоговение и насмешки. Вероятно тъкмо тя бе подтикнала съпруга си към още по-опасни престъпни убеждения, защото напълно пренебрегваше всякаква власт освен онази, която бе склонна да признае по своя воля. Смяташе, че мъжът не може да има по-голяма власт над жената, отколкото жената над мъжа. Не се съмнявам, че след време би заявила, че трябва да съществува равноправие между човека и магарето.