Също така безспорно е, че нито тя, нито дъщеря ѝ се бяха отказали от тези си убеждения. Когато времената се промениха и кралят се върна на трона, мнозина — кой неохотно, кой с радост — изоставиха старите вярвания, ала не бяха малко и онези, които упорстваха в заблудата си, при все че Бог така очевидно ги бе лишил от милостта си. Във връщането на краля тези хора виждаха Божие изпитание, години на чистилище преди пришествието на цар Исус и установяване на Неговото хилядолетно управление. Или пък съзираха в Реставрацията знак за Божия гняв и ставаха още по-фанатични, та да си спечелят одобрението му. Или отхвърляха и Бог, и Неговото творение, като оплакваха обрата на събитията и изпадаха в отчаянието на измамената алчност.
Така и никога не разгадах убежденията на Ан Блънди, нито пък хранех интерес към тях. Важно бе само мълчанието ѝ, а тя бе готова на драго сърце да пази такова. И все пак веднъж разпитах господин Уд, като знаех, че майка му е взела за прислужница дъщерята на Ан.
— Предполагам, че ви е известно нейното минало? — обърнах се към него. — Знаете ли за родителите ѝ и за нейната вяра?
— О, да — отвърна той. — Знам и миналото, и настоящето ѝ. А вие защо питате?
— Благоразположен съм към вас, млади човече, и не би ми се искало върху семейството ви или върху майка ви да легне сянката на позор.
— Благодаря ви за вниманието, но няма от какво да се опасявате. Момичето спазва всички закони и е дотолкова почтителна, че никога не съм я чувал да изказва мнение за каквото и да било. А когато се върна Негово Величество кралят, очите ѝ се напълниха със сълзи от най-чиста радост. Бъдете спокоен, майка ми не би пуснала в дома си презвитерианка.
— Ами старата?
— Срещал съм тази жена само веднъж или два пъти и с нищо не ми направи впечатление. Събрала е достатъчно пари за перачница и работи до изнемога за прехраната си. Според мен единствената ѝ грижа е да спечели достатъчно за зестра на дъщеря си. Същото е в ума и на самата Сара. Узнах това-онова за някогашните подвизи на старата Блънди в хода на моите проучвания, но мисля, че тя се е излекувала от безумията на разкола, както стана и с цялата ни страна.
Не приех напълно на доверие думите на господин Уд, тъй като се съмнявах в способностите му да тълкува хората, но разказът му ме успокои и аз се обърнах към по-интересни източници на сведения. От време на време получавах донесения, че дъщерята е ходила в Абингдън, или в Банбъри, или в Бърфорд; че хора със съмнителна лоялност — като онзи ирландски маг, когото споменах по-рано, — посещават понякога малката им къща. И все пак не се тревожех особено. Изглеждаха решени да изоставят някогашното си желание да променят Англия по свой образ и подобие и като че ги удовлетворяваше да вложат усилията си в печелене на толкова пари, колкото им позволяваха произходът и възможностите. Нямах възражения срещу такава похвална цел и не им обръщах особено внимание, докато Марко да Кола със самото си пристигане не се отправи в колибата им под предлог да лекува старицата от нараняването ѝ.
То се знае, много щателно прочетох неговия разказ за този случай и майсторството, с което се представя за невинен и милосърден човек, едва ли не предизвика възхищение у мен. Както виждам, методът му се заключава в това във всичко да влага по малко истина, но после да я покрива с пласт след пласт лъжи. Трудно е да се предположи, че някой ще си даде толкова труд, за да създаде подобна привидност, и ако не знаех как стоят нещата в действителност, възможно е и сам да бих се хванал на неговите уверения в искреност и великодушие.
Но погледнете на разказа му отстрани, като имате повече сведения от онези, които е готов да предостави господин Кола. Свой човек в кръга на радикалите в Нидерландия, той пристига в Оксфорд и за броени часове осъществява запознанство със семейство, повече свързано с такива от всяко друго в кралството. Без оглед на това, че изобщо не са му равни, ги посещава по три-четири пъти на ден и проявява повече внимание, отколкото който и да е лекар към най-богатия си пациент. Нито един здравомислещ човек не постъпва така и трябва да се отдаде дължимото на таланта на господин Кола, тъй като докато четеш, подобно нелепо и неправдоподобно поведение ти изглежда съвършено приемливо.
Щом господин Бойл ме уведоми, че Кола също така е проникнал в кръга на философите от кафенето на Главната улица, разбрах, че най-сетне ми се е представила възможност да науча повече за мислите и движенията на италианеца.
— Надявам се да не възразявате, че го взех под крилото си — каза ми Бойл, след като ми съобщи за пристигането на Кола, — но вашият разказ беше твърде любопитен и когато италианецът се появи в кафенето, не можах да устоя и реших лично да се запозная с него. Трябва да ви заявя, че напълно грешите относно него.