В много от вечерите Гроув ми правеше компания — всеки път, щом му се щеше да проведе дискусия, чукаше на вратата ми. Отначало правех всичко възможно да го откажа, но с течение на времето едва ли не се радвах, когато нарушаваше уединението ми, защото присъствието му не ми позволяваше да се предавам на мрачни мисли. Диспутите, които водехме, бяха от най-висше естество, та макар и да не си подхождахме като личности. Гроув бе изучавал и усвоил методите на схоластиците, а аз на свой ред се бях постарал да се избавя от ограничаващите им въображението рамки. Както се опитвах да му посоча, беше просто невъзможно новата философия да се изрази във вид на определения, аксиоми и теореми — все неща от арсенала на формалната аристотелова логика. Но за Гроув новата философия бе шарлатанство и измама и той се бе вкопчил като към догма в мнението, че красотата и елегантността на логиката обхващат всички възможни перспективи и ако дадена теза не можеше да бъде защитена въз основа на нейната форма, то това доказваше несъстоятелността на въпросната теза.
— Със сигурност ще намерите Кола интересен опонент — казах му, когато той ме уведоми, че италианецът ще вечеря в колежа същата вечер. — Доколкото разбрах от господин Лоуър, много е запален по експериментите. Дали ще схване вашето чувство за хумор, не мога да предвидя. Мисля самият аз да вечерям днес в колежа, та да видя как ще свърши всичко.
Гроув засия от удоволствие и спомням си, изтри с кърпичка зачервените си и възпалени очи.
— Великолепно! — възкликна. — Ще съставим трио, а после може да си отворим бутилка и да си устроим истинска дискусия. Ще се разпоредя да ми я донесат. Надявам се добре да се позабавлявам с него, а тъй като и лорд Мейнард ще вечеря с нас, ще му покажа как умея да водя диспут. Така лордът ще разбере какъв човек ще поеме енорията му.
— Дано Кола не приеме за оскърбление, че ще бъде използван по подобен начин.
— Сигурен съм, че изобщо няма да забележи. Освен това той има прекрасни обноски и умее да се държи в общество. Съвсем не прилича на италианците, каквито ги описва мълвата. Чувал бях, че са ласкатели и раболепни.
— Той е венецианец, доколкото разбрах — посочих. — А за тях говорят, че са студени като каналите си и потайни като тъмниците на дожа.
— Не го намерих такъв. Разбира се, в главата му е каша и повтаря всички грешки на младостта, но ни най-малко не е студен и потаен. Впрочем, скоро сам ще се уверите. — Тук той замълча и се смръщи. — Съвсем забравих! Едва успях да ви предложа да споделим бутилка, и веднага трябва да оттегля поканата си.
— Защо?
— Заради господин Престкот. Знаете за него, нали?
— Дочух това-онова.
— Изпратил ми е бележка. Моли ме да го посетя. Знаехте ли, че някога бях негов възпитател? Калпав младеж, не особено умен и с никаква склонност към науките. Ту е самото обаяние, ту внезапно се цупи и изпада в разни настроения. Плюс, че е склонен към пристъпи на ярост и много податлив на суеверия. Така или иначе, иска да се види с мен, по всяка вероятност заплахата от бесило го е накарала да се замисли за живота си и за своите грехове. Не ми се иска да отида, но май ще се наложи.
И тук взех внезапно решение, като осъзнах, че след като възнамерявам да сключа сделка с Престкот, то добре е да свърша това възможно по-скоро. Може би проговори моментна прищявка, а нищо чудно моят ангел-хранител да ми отвори устата. Възможно е просто да не вярвах на внезапното благочестие на Престкот, който, както ми бяха казали, само ден преди това не бе изразил ни най-малко разкаяние.
— То се знае, че не бива да ходите — отсякох. — Очите ви са силно възпалени и несъмнено излизането на студения вечерен вятър още повече ще им навреди. Аз ще отида вместо вас. Ако му е нужен свещеник, ще се справя не по-зле. А ако иска да види именно вас и никого друг, можете да отидете при него по-нататък. Не е спешно. Делото ще започне най-рано след две седмици, а очакването ще направи младежа по-сговорчив.