Искрено вярвам в едно: толкова решително се бе отдръпнал от предишния си живот, че ако сега му предложеха какъвто и да било пост, той би го отказал. По-късно сподели с мен, че прекарва дните в молитви и размишления и намира тези занимания за много по-достойни от всичките си усилия за благото на страната. Общо взето не го интересуваше общуване с ближните и даде ясно да се разбере как не желае да бъде тревожен от онези, опитващи се да съживят старото време.
— Имам поръка до вас от вашия приятел господин Престкот — прошепна ми в ухото. — Може би си струва да поговорим.
След спектакъла веднага се прибрах вкъщи (още сутринта се бях върнал под покрива на своя дом) и го зачаках. Той се появи не след дълго и се отпусна в креслото с присъщата си спокойна невъзмутимост.
— Виждам, че още не сте удовлетворили жаждата си за власт и влияние, доктор Уолис — подхвърли той. — И това никак не ме учудва. Чух, че сте разпитвали младежа и имате достатъчно влияние да му издействате помилване, ако желаете. Сега работите за господин Бенет, както разбрах.
Кимнах.
— Какъв е интересът ви към Престкот и онзи италианец, за когото сте го разпитвали?
Дори сянката от някогашния авторитет на Търлоу все още заслепяваше по-силно от сиянието на властта на придворен от рода на господин Бенет, така че и през ум не ми мина да му отвърна, че няма никакво право да ме разпитва.
— Убеден съм, че назрява заговор, който цели отново да хвърли страната в гражданска война.
— Естествено — спокойно отвърна Търлоу. — Че в кой ден и час през последните години не е назрявал заговор. Е, какво е новото в този?
— Новото е, че зад него по мое предположение стоят испанците.
— И какво е този път? Обединено нападение на „хората от петата монархия“? Внезапна оръдейна стрелба, предприета от разбунтувалата се гвардия?
— Става дума за сам човек. Венециански джентълмен, който сега минава за философ. Вече уби двама души — слугата ми и доктор Гроув. И открадна от мен писма с голяма важност.
— Същият онзи лекар, за когото сте разпитвали Престкот ли?
— Не е никакъв лекар. Той е военен, известен убиец, и е пристигнал тук, за да убие граф Кларендън.
Търлоу ахна. За пръв път в живота си го виждах смаян.
— Ами тогава е по-добре вие да го убиете пръв.
— В този случай онези, които му дърпат конците, ще се опитат отново и ще нанесат удар бързо. Поне сега ми е известно кой е атентаторът. Следващия път може да не ми се усмихне късметът. Трябва да използвам тази възможност, за да разоблича английските участници в заговора и да приключа с него веднъж завинаги.
Търлоу се изправи и разбърка дървата в камината с тежкия ръжен, при което изригна сноп искри. Такъв му беше навикът — винаги когато размишляваше, се залавяше с незначителни действия.
Накрая отново се обърна към мен.
— На ваше място бих го убил. Ако този човек бъде мъртъв, то и на заговора се слага край. Възможно е да го подновят, а нищо чудно и да не се случи. Ако той ви се изплъзне, кръвта ще е по вашите ръце.
— Ами ако греша?
— Тогава ще е умрял италиански пътешественик, застигнат от крайпътни бандити. Безспорно, голямо нещастие. Но всички освен близките му ще го забравят до седмица-две.
— Не мога да повярвам, че при подобни обстоятелства сам бихте се вслушали в собствения си съвет.
— Налага се. Когато се грижех за сигурността на Оливър, винаги действах незабавно, щом чуех да се замисля покушение срещу него. Бунтове, въстания, заговори и прочее незначителни дела — при тях може да се изчаква, защото винаги е лесно да бъдат потушени. Но при атентат е съвсем друго. Една грешка и с вас е свършено завинаги. Повярвайте ми, доктор Уолис, не се увличайте в хитри игри. Имате си работа с хора, не с геометрия. Хората далеч не са така предсказуеми и често изненадват.
— От сърце бих се съгласил с вас — казах, — ако имаше на кого да разчитам. Неуспешен опит само ще накара италианеца да бъде нащрек. А за да получа помощ, се налага да осведомя господин Бенет. Разправих му едно-друго, но далеч не всичко.
— А, да — замислено кимна Търлоу. — Този амбициозен и надут господин. Значи не го смятате за напълно надежден, така ли?