Сара Блънди умря два дни по-късно. Нямам какво да добавя към това, думите ми ще са безпредметни.
Джон Търлоу ме посети вечерта на същия ден.
— Не знам дали следва да ви поднеса поздравления, или не, докторе. Постъпката ви бе правилна. И от по-голяма важност, отколкото сам подозирате.
— Мисля, че ми е добре известно значението на постъпките ми — отвърнах сухо. — Както и тяхната цена.
— А аз мисля, че не.
И тогава с безжалостното хладнокръвие, което ми бе тъй добре познато, Търлоу изложи пред мен мащабна държавна тайна. За пръв път проумях защо с връщането на Негово Величество той самият и хора от рода на Самюъл Морланд не бяха понесли никакви репресии и наказания. Узнах също истинското естество на измяната на сър Джеймс Престкот, толкова опасна, че се бе наложило да я представят за по-маловажно предателство, та истината никога да не се разкрие.
— При мен имаше на служба един войник — подхвана разказа си Търлоу, — на когото можеха да бъдат поверени и най-деликатните поръчения. Ако ми бе нужно да изпратя много опасно писмо или да осигуря охраната на затворник, винаги можех да разчитам на този човек. Беше истински фанатик в омразата си към монархията и гледаше на републиката като начало на Божието царство на земята. Искаше членовете на парламента да се избират с гласуване, включително от жените и безимотните, настояваше земята да се раздаде между всички и проповядваше пълна търпимост към всички вероизповедания. Освен всичко, притежаваше отличен ум, беше находчив и способен, та макар и прекалено умозрителен, за да бъде идеалният изпълнител. Но аз го смятах за беззаветно предан на Английската република, тъй като той намираше всички възможни форми на управление за много по-лоши.
— Уви, тук сгреших. Той беше родом от Линкълншир и много години, преди да попадне на служба при мен, бе обладан от силна признателност към местния земевладелец, защитаващ местните жители от разорение от страна на пресушаващите блатата. В решаващ миг тази негова вярност се възроди и надделя над всички разумни съображения. Дължа да кажа, че до този момент ние не знаехме нищо, докато не открихме в трупа му писмото, което Самюъл ви помоли да разшифровате.
— Какво отношение има това към сегашните събития? Моля ви, не ми говорете със загадки, моите са ми предостатъчно.
— Този земевладелец беше, то се знае, сър Джеймс Престкот, а войникът — Нед Блънди, съпруг на Ан и баща на момичето, което умря преди два дни.
Втренчих се в него изумен.
— При миналото си посещение ви разказах как Джон Мордаунт ми издаде плановете за въстанието от 1659 година. Съобщи ми за още един, не толкова значителен бунт, дори е по-уместно да го нарека местни вълнения, които сър Джеймс Престкот бе намислил да организира в Линкълншир. Нищо сериозно, но генерал Лъдлоу се канеше да прати полк, който да разгони бунтовниците, преди да са успели да създадат безредици. Нед Блънди знаеше за това и когато му заповядаха да достави телеграмата в полка, той от глупава линкълнширска лоялност предупредил Престкот и така му спасил живота, с който без съмнение щял да се прости.
— Възобновеното им познанство доведе до разкриването на нови и нови тайни, тъй като и двамата бяха фанатици и намериха помежду си много общо, обединени в ненавист към всички, желаещи мир. Блънди се бе заел да узнае всички тайни за преговорите по възстановяване на монархията, което можеше да стори с лекота, защото никой не беше толкова предпазлив в приказките, колкото беше редно. Чрез него тези тайни бе научил и Престкот. Той знаеше кой от роялистите е умишлено предаден в ръцете на правителството и какви заговори са издадени предварително, та да не навредят на преговорите.
— Бил преизпълнен от гняв и жадувал за мъст. Като научил, че кралят тайно пристига в Англия за окончателни преговори с мен, не могъл повече да се сдържи. Пристигнал в Дийл същия онзи февруари на 1660 година, когато трябвало да дойде кралят, и зачакал в засада. Не знам колко дълго се е крил там, но една сутрин, когато кралят излезе да се разходи в градината зад къщата, в която се събирахме, сър Джеймс го нападна и се опита да го прониже с шпагата си.
Не знаех нищо за тези преговори, а още по-малко за неуспешното покушение, дотолкова строго всички участници бяха опазили тайната, така че останах стъписан и от чутото, и от това, че Търлоу ми го разказва в този момент.
— Защо не успя покушението?
— За малко да успее. Кралят беше порязан по ръката, което силно го шокира, и без съмнение щеше да загине, ако някой не го бе закрил с тялото си и не пое смъртоносния удар в собственото си сърце.
— Храбър и добродетелен човек — възхитих се.