Той започна с многословни и лицемерни благодарности за проявените от мен доброта и милосърдие; пресякох ги, без да се церемоня. Знаех какво съм извършил и не желаех да бъда възхваляван за това. Беше необходимо, но моята ненавист и презрение към човека, принудил ме да извърша престъпление, не знаеха граници.
Търлоу като че забеляза моя гняв и раздразнение и се намеси, преди да съм дал воля на яда си.
— Въпросът е в това, господин Престкот: кой ви поведе към вашите изводи? От кого получавахте подсказвания и намеци, които да ви уверят, че Мордаунт е виновен? Вие ми разказахте много за вашето разследване, но не всичко, а аз не обичам да ме лъжат.
Младежът се изчерви при това обвинение и се опита да се престори, че заплахата, стаена в тихия и мек глас на Търлоу, не го стряска. А Търлоу, когото го биваше повече от всеки друг да всява голям ужас с минимални усилия, продължи с хладна невъзмутимост:
— Повтарям, нещичко премълчахте. От вашия собствен разказ следва, че дори не сте подозирали за съществуването на Самюъл Морланд, и все пак без труд сте узнали за него и интересите му. Не сте имали препоръчително писмо до управителя на лорд Бедфорд и все пак управителят ви е приел и щедро ви е снабдил с всевъзможни сведения. Как постигнахте това? Защо му е било на човек като Колъп да разговаря с вас? А именно този разговор се явява преломният момент във вашето дирене, не е ли така? До срещата с него всичко е било забулено в мрак и мъгла, а после внезапно е станало ясно и разбираемо. Някой ви е казал, че Мордаунт е предател, осведомил ви е за връзката му със Самюъл Морланд и ви е подкрепял в разследването ви. Дотогава сте имали само подозрения и догадки.
Престкот още се инатеше, но бе навел глава като ученик калпазанин, дето не си е научил урока.
— Надявам се, няма да ни разправяте как всичко сте измислили сам. Доктор Уолис се подложи на опасност заради вас и двамата имате договорка. Сделката ще изгуби силата си, ако не изпълните своите обещания.
Накрая той вдигна глава и погледна Търлоу, а по лицето му плъзна странна, почти безумна усмивка.
— Узнах го от близък човек.
— Близък човек? Колко мило от негова страна. Няма ли да благоволите да кажете името му?
Чак се наведох напред в предвкусване на следващите му думи, защото бях уверен, че те ще дадат отговор на въпроса, заради който бях заложил толкова много.
— Кити — каза той и аз се втренчих в него с пълно недоумение.
Това име нищо не ми говореше.
— Кити — повтори както винаги напълно невъзмутимият Търлоу. — Кити. И той е…?
— Тя е блудница. Поне някога беше такава.
— Както изглежда, е много добре осведомена.
— Много се издигна в занаята си. Удивително как щастието се усмихва на някои, нали? Когато я срещнах за пръв път, тя вървеше пеша към Тънбридж, за да поработи там. Не мина и половин година и вече се радваше на пълно благополучие като метреса на един от най-властните хора в страната.
Търлоу се усмихна насърчително с неговия си благ маниер.
— Тя е извънредно здравомислещо момиче — продължи Престкот. — Когато беше още никоя, проявих добрина към нея, а щом я срещнах случайно в Лондон, тя ми се отплати пребогато, като ми разправи слуховете, стигнали до ушите ѝ.
— Случайно значи?
— Да. Аз се разхождах, а тя ме видя и ме спря. Просто минаваше покрай мен.
— Да, разбира се. Ами големецът, който я издържа? Неговото име?
Престкот изправи гръб в креслото.
— Лорд Бристол — каза. — Но моля ви, не ме издавайте пред никого, че съм ви казал. Обещах да си мълча.
Въздъхнах тежко и не само затова, че разследването ми беше напреднало неизмеримо, а и защото отговорът на Престкот беше очевидно искрен. Ако на господин Бенет не му беше в характера да постави всичко на карта, то Бристол бе в състояние безгрижно и безразсъдно да рискува каквото притежава. Смятан бе за най-близкия съветник на краля, макар да нямаше нито пост, нито власт. Открито изповядваше католицизъм, което препятстваше назначаването му, и Кларендън неизменно удържаше връх над него във всички политически дела. Това тровеше живота на Бристол, но без съмнение той бе човек с голяма храброст и лоялност и бе останал редом с краля по-дълго от мнозина други, делил с него изгнанието и нищетата. Беше човек с изключителни качества, блестеше с образование, красив на външност и с изискани обноски, а в разговор се отличаваше с красноречие. Способен беше да се залови с всичко, без да го докара докрай, защото колкото и големи да бяха способностите му, бяха далеч превъзхождани от неговото тщеславие и честолюбие. При това увереността в собствените му дарби му замайваше главата и го подвеждаше. Отстояваше държавни мерки, в които нямаше ни зрънце благоразумие и които криеха немалка заплаха за спокойствието в страната, но беше така убедителен, че изглеждаха като единствените възможни. Нямаше да е трудно дворът да бъде убеден, че е замислял убийството на Кларендън, тъй като бе напълно способен на такова безразсъдство.