— Бъдете спокоен, няма да излъжем доверието ви — каза Търлоу. — Отново ви благодаря, млади човече. Вие много ни помогнахте.
Престкот го погледна изненадано.
— И това е всичко? Не ви е нужно нищо повече от мен?
— Може би по-късно. Но засега нищо повече.
— В такъв случай — каза Престкот и се извърна към мен — няма ли да ми съобщите още някои сведения? Доказателствата за вината на Мордаунт, както ми каза господин Търлоу, несъмнено съществуват. Е, къде са те? У кого са?
Дори в пълното си униние почувствах жалост към него. Той беше глупав и заблуден, ту жесток, ту доверчив, склонен към насилие телом и духом, превзет от жлъч и суеверия, истинско извратено чудовище. Но единственото му искрено чувство бе благоговейната обич към баща му и вярата в благородството на родителя го бе поддържала във всичките му странствания и премеждия. Душата му бе дотолкова покварена от злоба и отмъстителност, че беше трудно да се види доброто зрънце в нея, и все пак, то съществуваше.
Не ми достави никакво удоволствие да угася тази искра и да му кажа, че със своето жестокосърдечие сам е сътворил своето последно и съдбовно нещастие.
— Къде се намират те бе известно само на един човек.
— Името му, господине. Веднага ще отида при него.
Той напрегнато се приведе напред и младежкото му лице пламтеше от вълнение.
— Нейното име… е Сара Блънди. Същата онази, за чиято смърт настоявахте. Затворихте ѝ устата завинаги и сега доказателствата ще останат навеки неоповестени, тъй като тя несъмнено ги е скрила надеждно. Никога няма да успеете да докажете невинността на баща си, нито ще си върнете имението. Името ви завинаги ще си остане с петното на измяна. Това е справедливо наказание за вашите грехове. Ще ви се наложи да живеете със съзнанието, че сам сте творец на бедите си.
Той се облегна на креслото и се усмихна хитро.
— Шегувате се с мен. Явно такъв ви е навикът, но моля ви, бъдете откровен. Кажете ми истината.
Повторих, като добавях нови и нови подробности, докато усмивката не се изтри от лицето му и ръцете му не започнаха да треперят. Не ми донесе никакво удовлетворение, че на главата му се стовари още един съкрушителен удар, макар да имаше някакво възмездие в това. Когато му разказах как баща му е предал и едва не е убил краля, от гърлото му се изтръгна ръмжене, а на изкривеното му лице се изписа тъй демонично изражение, че май уплаши дори Търлоу.
За щастие Търлоу беше запазил някогашната си предвидливост и зад вратата чакаше слуга, готов да се намеси при нужда. Когато приключих, Престкот скочи и ме сграбчи за врата и като нищо щеше да ме убие, ако имаше няколко секунди на разположение, но бе дръпнат със сила и повален на земята.
Като свещеник, то се знае, вярвам, че у хората може да се вселява Дяволът, но винаги го бях използвал безгрижно като фраза с преносен смисъл. Не бих могъл да греша повече и скептиците, които не вярват в подобни неща, са заблудени от собствената си самомнителност. Демоните съществуват действително и са способни да завладеят душите и телата на хората, да ги хвърлят в буйство, изпълнено със злоба и жажда за разрушение. Престкот бе живото доказателство, което веднъж завинаги ме избави от скептицизма, защото никой човек не е ставал свидетел на такъв животински бяс, какъвто аз видях в онази стая. Чудовищният дявол, настанил се у Престкот, бе управлявал мислите и постъпките му вече много месеци, но бе подхождал предпазливо и с коварство, така че никой не бе подозирал за присъствието му.
Сега, когато на надеждите му бе сложен край, всичкото му изстъпление и свирепост бликнаха на показ, той се търкаляше по пода, дереше дъските с нокти, докато изпод тях не рукна кръв и не остави върху дървото тънки червени линии. Нужни бяха немалко усилия да бъде вързан, но и тогава не можахме да му попречим отново и отново да блъска главата си в мебелите и да се мъчи да ни ухапе, когато непредпазливо протягахме ръце към него. През цялото време крещеше ужасни сквернословия (за щастие повечето думи бяха съвършено неразбираеми) и продължаваше да напада, докато не бе вързан по-здраво и устата му не бе запушена с кърпа. Накрая бе отведен в университетския затвор в очакване някой родственик да го прибере.