Дванадесета глава
Веднага бих заминал за Лондон, дори да не бях узнал — и то от кого само: от господин Уд!, — че след като научил за смъртта на Сара Блънди, Кола избягал от Оксфорд. Сега и тя, и майка ѝ бяха мъртви, той се бе лишил от предполагаеми помощници и по-нататъшното му оставане в Оксфорд ставаше безпредметно. По-важно беше друго: Кола със сигурност беше научил, че Престкот е изпаднал в буйна лудост. Ако Търлоу беше прав и първият опит за покушение над Кларендън трябваше да извърши младият безумец, то Кола нямаше как да не разбира, че вече се е лишил от пешката си и сега му се налагаше лично да влезе в играта. Тази мисъл повече от всяка друга ме подтикна да тръгна възможно най-бързо.
Пътешествието, както винаги, беше изтощително. Докато се друсках в каретата, мислех си как моят обект имаше само няколко часа преднина. Но когато пристигнах на Чаринг Крос, никой не си спомни човек, който да отговаря на описанието му. Ето защо се отправих към Уайтхол, където с най-голяма вероятност можех да открия господин Бенет и помолих да му докладват, че коленопреклонно моля да бъда приет по неотложен въпрос.
Той ме прие след час, това отлагане ме засегна, но всъщност се бях приготвил за още по-дълго чакане.
— Надявам се наистина да идвате по важна работа, докторе — каза, когато влязох в кабинета му и с облекчение видях, че е сам. — Такова бързане не е присъщо за вас.
— Предполагам, че поводът е достатъчно важен.
— Е, кажете какво ви притеснява сега. Пак онези заговори ли?
— Именно. Преди да ви обясня, трябва да ви задам извънредно съществен въпрос. Когато преди няколко седмици ви съобщих за подозренията, говорихте ли пред някого за тях?
Той вдигна рамене и се намръщи при скрития упрек.
— Възможно е.
— Това е много важно. Иначе не бих ви питал. Не минаха и два дни след разговора ни, и Кола уби моя доверен слуга, чието име ви назовах. После се появи в Оксфорд, където се опита да убие и мен. Знаеше, че имам копие от предназначено за него писмо, и го открадна заедно с едно друго, което пазя от години. Стигнах до извода, че зад присъствието му тук стои лорд Бристол. Нужно ми е да знам дали сте споменавали пред негова светлост за моите подозрения.
Господин Бенет дълго мълча и видях, че острият му и ясен ум преценява думите ми от всички страни, както и всички възможни последици от тях.
— Надявам се, не предполагате…
— Ако беше така, не бих го споменал пред вас. Но вашата лоялност към приятелите е широко известна и е нямало как да очаквате, че човек, дължащ толкова много на краля, ще се обърне срещу него. И смятам, че набелязаната от Кола жертва не е кралят, а лорд-канцлерът.
Това го учуди, но сякаш сега неща, които преди бяха изглеждали мъгляви, му се изясниха.
— В отговор на въпроса ви ще кажа, че май споменах за това на лорд Бристол или във всеки случай на някого от приближените му.
— Отношенията му с лорд Кларендън все така ли са лоши?
— Все така. Но не чак толкова, та да повярвам, че се е решил на подобни действия. Той е склонен към необмислени интриги, но винаги съм го смятал за твърде слаб, за да постигне нещо. По-добре кажете как и защо стигнахте до такъв извод.
И аз разказах. Господин Бенет ме изслуша с най-голяма сериозност, без да ме прекъсне дори когато признах, че съм се съветвал с Джон Търлоу. Когато завърших, той отново дълго мълча.
— Така… — рече най-накрая. — Въже за обесването на граф. Трудно е за вярване, но няма как да не повярвам. Въпросът е как да се постъпи при тези неимоверно сложни обстоятелства.
— Марко да Кола трябва да бъде спрян, а Бристол наказан.
Господин Бенет ми хвърли презрителен поглед.
— Да, разбира се. Но е по-просто да се каже, отколкото да се направи. Знаете ли какви са плановете на Кола?
— Не в подробности.
— А как се свързва с лорд Бристол?
— Не.
— Дали има писма или материални улики, че го е правил някога?
— Не.
— И какво очаквате? Да обвиня Негова Светлост в държавна измяна? Навярно сте забравили, че той ми оказа такова покровителство, каквото аз на вас. Ако скъсам с него, то трябва да съм безукорен в основанията си, иначе ще бъда обвинен в черна неблагодарност. Ако лорд Бристол падне, с него ще падне и половината двор, и кой тогава ще удържа Кларендън, кой ще удържа самия крал? Самото управление на страната ще бъде подкопано. Казвам ви, доктор Уолис, не е за вярване, че човек може да рискува толкова много.