— А със сър Уилям Комптън?
— Надежден свидетел го е видял в дома на сър Уилям, където той е прекарал много дни. На няколко пъти са обсъждали вас, пътя, по който е предстояло да минете след няколко седмици, и са изразили надежда да бъдете нападнат по време на пътуването си.
— С лорд Бристол?
— Както ви е известно, сър Уилям принадлежи към поддръжниците на лорд Бристол.
— Същото важи и за господин Бенет.
— Изложих пред господин Бенет моите подозрения още без да имам ни най-малка представа кой стои зад Кола. Той ги е споделил с лорд Бристол и преди да минат двайсет и четири часа, Кола уби моя слуга. Няколко дни по-късно самият аз едва не станах жертва на покушение.
— Това не е достатъчно.
— Да, но има и още. Както е известно, лорд Бристол се застъпва за съюз с Испания, а Кола е близък с посланика ѝ в Нидерландия. Лорд Бристол е открит католик и следователно не признава властта на краля, на парламента и на законите в страната ни. И това не е първият път, когато се впуска в безразсъдни интриги. Нещо повече, месеци наред задкулисно е ръководил един младеж в опит да предприеме ход срещу вас, като е опетнил името на лорд Мордаунт.
Накрая вече нямах какво да добавя. Или бях убедил Кларендън, или не. Много е странно усещането да се опитваш да убедиш някого, че всеки момент може да го убият. В полза на лорд Кларендън говореше това, че отказваше да го повярва, докато не му бъдеха предоставени основателни доказателства. Немалко високопоставени хора биха се уловили само за най-бегло подозрение и сами биха измислили допълнителни улики, та да унищожат съперника си.
— Но те никога не са се срещали? Никой не ги е виждал заедно? Никакви писма? Никой не е подслушал разговор между тях?
Поклатих глава.
— Не, това е слабо вероятно. Здравият разум диктува всички контакти да бъдат чрез трето лице.
Кларендън се облегна на креслото си и чух как то изскърца под тежестта му. Господин Бенет през цялото време седеше безучастно и по лицето му не личаха никакви емоции: той с нищо не ми помагаше, нито ми опонираше, просто пазеше мълчание, докато Кларендън не се обърна към него.
— Вас това убеди ли ви?
— Не се съмнявам, че може да ви грози опасност и че е редно да се предприемат мерки, та да бъдете опазен от атентат.
— Много великодушно от страна на човек, който никак не ме обича.
— Не. Вие сте пръв министър на Негово Величество и дългът на всички нас е да ви защитаваме като самия крал. Ако кралят реши да ви отстрани, не бих си дал труда да предотвратя падането ви от власт, надявам се това ви е известно. Но да принуждавам Негово Величество към такова нещо би било измяна, също както незаконното убийство на някой е престъпление. Ако Бристол се стреми към нещо подобно, не желая и да го познавам.
— А вие мислите ли, че се стреми към това? Ето там е въпросът, нали така? Не възнамерявам да седя със скръстени ръце и да чакам дали удар с нож в гърба ми ще докаже правотата на доктор Уолис. Не мога да обвиня лорд Бристол в държавна измяна, тъй като доказателствата срещу него са недостатъчно солидни, а кралят би приел опит да го призова пред съда като злоупотреба с положението ми от моя страна. Така че няма да прибягвам към подобни мерки.
— В миналото сте го правили — припомни господин Бенет.
— Рядко и в този случай няма да го направя. Лорд Бристол, също както и аз, беше редом с краля и неговия баща повече от двайсет години. Заедно делихме изгнание, отчаяние и лишения. Обичах го като брат и го обичам до днес. Не мога да му причиня зло.
Разговорът между двамата продължи в същия дух: нищо освен умереност, предпазливост и съжаления. Такива са маниерите на придворните, които обличат изказванията си в тайнопис, по-сложен и непроницаем от жалките кодове на дребните заговорници, които бяха мои всекидневни противници. Дори не се съмнявам, че те вярваха във всяка своя изречена дума; но тук се водеше — неизказан и подразбиран — друг, много по-безжалостен разговор, в който двамата събеседници търгуваха помежду си и всеки се опитваше да извлече полза за себе си от обстоятелствата, създадени от мен.
Не ги презирам заради това; всеки вярваше, че неговата и на привържениците му победа ще допринесе за общото благо. Нито смятам подобна гъвкавост за грешка, тъй като в последните години Англия пострада зле заради хора с твърди принципи, които отказваха да се огънат и не бяха способни да се променят. Това, че Кларендън и Бенет се състезаваха за благоволението на краля, само добавяше блясък към славата на Негово Величество. Да се изтръгва със сила това благоволение и да бъде лишаван той от правото си на избор — такъв бе грехът на парламента в миналото и на лорд Бристол в настоящето. Ето защо и на двете сили трябваше да се противостои.