— Разбира се — намеси се господин Бенет, — ако приемете предложението, ще ви се наложи да приемете на доверие, че аз ще ви подкрепя в решителната минута. На драго сърце ви давам дума, но предполагам, че в подобен случай тя не е достатъчна.
— Мисля, че има начини да стане така, та да е във ваш интерес да удържите на думата си.
Бенет кимна.
— Това е всичко, за което моля.
— Нима сте съгласен? — попитах смаян, че предложението ми не срещна съпротива и възражения.
— Мисля, че да. Ще положа всички усилия да използвам падането на лорд Бристол за укрепване на позициите ми пред краля. Господин Бенет пък ще го използва за засилване на своите позиции, та след време да може да ме измести. Но в настоящето можем да се смятаме за съюзници за достигане на общата и нужна цел.
— Италианецът не бива да създава пречки — добави Бенет. — Няма как да бъде арестуван и предаден на съд, където може да проговори. Правителството не бива да допуска да бъде разклатено от слухове за измяна в най-близкото обкръжение на краля.
— Той трябва да бъде убит — отсякох. — Дайте ми войници и ще се погрижа за това.
И тъй, всичко бе договорено. Малко по-късно напуснах кабинета на лорд-канцлера, уверен, че съм изпълнил дълга си и сега мога да се отдам на личната си мъст.
Тринадесета глава
След този разговор Кларендън не напускаше дома си, окръжи се със стражи и се оправдаваше с това, че подаграта му се е изострила (не беше измислен предлог, тъй като тази болест го измъчваше от дълги години). Отмени пътуването си в Корнбъри и излизаше от вкъщи само за да направи краткия преход от Пикадили до Уайтхол, за да се види с краля.
Аз издирвах Кола, като използвах всички предоставени ми ресурси. Петдесет войници бяха поставени под мое разпореждане и всички осведомители до един бяха притиснати да съдействат. Бяха арестувани всички радикали, до които успях да се добера, в случай че италианецът е потърсил убежище при тях. Къщата на испанския посланик беше дискретно наблюдавана, разпратих хора из таверни и странноприемници да търсят сведения. Доковете също бяха наблюдавани и помолих моя приятел, търговеца господин Уилямс, да разпространи, че трябва да ми бъде докладвано за всеки чужденец, който пожелае да бъде превозен по море.
Както съм чувал, французите се справят по-добре с подобни задачи, тъй като разчитат на сила, която наричат „полиция“, да съблюдава реда в населените места. След безплодното търсене на Кола започнах да си мисля, че навярно и на нас в Лондон ще ни е от полза нещо подобно, макар да бе малко вероятно да се случи. Ако имахме такъв отряд, може би по-скоро бихме издирили Кола и може би той изобщо не би стигнал тъй близо до осъществяване на замисъла си. След три дни, пълни с разочарование, разбрах, че усилията ми са напразни. Как можеше да изчезне безследно човек, който толкова биеше на очи? Трябваше да е в Лондон, защото къде другаде би могъл да се скрие? Само че той сякаш се беше изпарил.
Естествено, постоянно ми се налагаше да докладвам за хода на издирването на лорд Кларендън и господин Бенет и чувствах как ден след ден доверието им към мен се топи, щом всеки път признавах за неуспеха си. Господин Бенет не каза нищо направо, но го познавах достатъчно добре и разбирах, че сега на карта е и моето собствено положение, че съм длъжен да открия италианеца възможно най-скоро, иначе щях да се лиша от неговото покровителство. Посещението на четвъртия ден бе най-лошо от всички, защото отново бях подложен на безброй въпроси и на нарастващата му студенина. Така че след като то приключи, вървях към реката, потънал в униние.
Внезапно се спрях, осъзнал, че съм забелязал нещо много важно, но не успявах да осмисля какво е то. Обзе ме предчувствие, че съм заплашен от голяма опасност, и то не ме напускаше, колкото и да се опитвах да уловя мимолетната мисъл, породила такова усещане. Помня, че утрото бе прекрасно и за да се поразсея, реших да се разходя от службата на господин Бенет през Котън Гардън, а после през тесен проход в Сейнт Стивънс Корт, за да стигна до Уестминстърските стълби. Именно в тесния проход, затворен с тежки дъбови порти от двете страни, тревогата ме обзе за пръв път, но аз я пренебрегнах и продължих да крача. Едва когато излязох на кея и се канех да се кача в лодката си, осъзнатият вече факт стигна до мен и аз бързо се върнах и се обърнах към най-близкия пазач.