Той се престори на много огорчен.
— Като че ли да. Макар да съм в пълно неведение с какво можах да заслужа такава грубост. Вероятно сте чули за моите разногласия с господин Лоуър. Той се отнесе с мен много зле, повярвайте, но аз все още се лутам в догадки. Споделих с него всичките си идеи, а срещнах в отговор единствено жестокосърдечие.
— Възможно е да са му станали известни не само вашите идеи и да не е останал много доволен, че е помагал на такъв човек. Никой не обича да го мамят и ако като джентълмен той е предпочел да не ви изобличи открито, надали е неучтиво да покаже раздразнение.
На благото му кръгло лице се появи хитро и предпазливо изражение и той ме огледа изпитателно и с бегла насмешка.
— Вероятно за това трябва да благодаря на вас. Господин Лоуър ме предупреди, че вечно си пъхате носа в делата на околните и се занимавате с каквото не ви е работа.
— Да, тази чест принадлежи на мен — отвърнах, решил да не се поддавам на оскърбителния му тон. — Действам за доброто на страната си и от името на нейното законно правителство.
— Радвам се да го чуя. Така е редно да постъпват всички. Ще ми се да вярвам, че и аз също съм лоялен на моята република.
— Мисля, че е точно така. Доказали сте го в Кандия, нали?
Той присви очи при моята осведоменост.
— Не знаех, че славата ми се простира толкова далеч.
— А също сте се познавали със сър Джеймс Престкот?
— А, ето какво било — даде си вид, че едва сега го осенява разбиране. — Сигурно ви е казал онзи негов чудат син. Не бива да вярвате на всичко, което говори този младеж. Той е под властта на печална заблуда за всеки и всичко, свързани с достойния му родител. Способен е да си измисли какво ли не за мен, само и само да облече в слава онзи беден изгнаник.
— Едва ли сър Джеймс би могъл да се нарече беден.
— Нима? Аз го срещнах при различни обстоятелства, когато той бе принуден да се продава като наемен войник и нямаше пукнат грош в джоба си. Тъжно падение и още повече заради това, че никой от обкръжението му не желаеше да си помръдне пръста, за да му помогне. Можете ли да го заклеймявате при това положение? Та каква лоялност дължеше на някого вече? Беше храбър мъж и самоотвержен другар и аз почитам паметта му, колкото и скърбя за неговата кончина.
— И тъй, самият вие пристигнахте в Англия, без да споменавате пред никого за собствената си храброст.
— Този период от живота ми е изцяло приключен. Не желая да си го припомням.
— Където и да идете, се свързвате с врагове на краля.
— Те не са мои врагове. Общувам с когото ми се хареса, стига да е приятен за компания.
— Искам да си получа писмата. Онези, които сте откраднали от стаята ми.
Той помълча и се усмихна.
— Не знам за никакви писма, господине. Претърсете мен и вещите ми, ако желаете, но трябва да ви кажа, че съм възмутен от намека ви, че съм крадец. Един джентълмен не би трябвало да хвърля с лекота подобни обвинения.
— Разкажете ми за лорд Бристол.
— Не познавам такъв господин.
Лицето му запазваше безразличието си, той спокойно ме гледаше в очите и продължаваше да упорства.
— Е, то се знае — казах. — И за лорд Кларендън ли не сте чували?
— Какво говорите? Как може да не съм чувал за лорд-канцлера? Чувал съм, естествено. Макар да не разбирам смисъла на този въпрос.
— Разкажете ми за сър Уилям Комптън.
Кола въздъхна.
— Колко много въпроси задавате! Сър Уилям, както знаете, беше приятел на сър Джеймс. Той ми беше казал, че ако някога ида в Англия, сър Уилям ще се радва да ми окаже гостоприемство. И го стори най-великодушно.
— А за благодарност е станал жертва на нападение.
— Не от мен, както се подразбира от думите ви. Доколкото ми е известно, бе извършено от младия Престкот. Аз просто му спасих живота. Никой не би отрекъл, че много се потрудих за това.
— Сър Джеймс Престкот е предал сър Уилям Комптън и той го презира. Как да повярвам, че на драго сърце ви е приел в дома си?
— Точно това направи. Колкото до презрение, нищо такова не забелязах. Каквато и вражда да е имало помежду им, явно е умряла заедно със сър Джеймс.
— Обсъждали сте убийството на лорд-канцлера със сър Уилям.
При това мое изявление промяната в поведението на италианеца бе наистина удивителна: не остана и следа от лековатата му приветливост на човек, който се смята вън от опасност; той се напрегна, макар и незабележимо, но разликата все пак бе огромна. От този момент започна внимателно да подбира думите си. Тонът му обаче остана леко насмешлив, като че все още бе достатъчно уверен в себе си и не предвиждаше голяма опасност.