Забележете, той говори за двама души — Кола и Уолис, — макар ръкописите пред мен да са три. Очевидно напълно пренебрегва ръкописа на Джак Престкот, а и е длъжен да го стори. Законът не може да съди и да взема предвид думите на човек, който е невменяем; ако сегашните му действия са лишени от разсъдък, как може да се приемат с доверие спомените му? Те са просто хаотични дрънканици, изкривени от болестта му. Ето как поразеният ум на Престкот превръщаше лудницата в негова огромна къща; главата му не е обръсната, за да носи перука, както той твърди, а за да може да бъде мазана с оцет против буйните му пристъпи; нещастниците, наети да обуздават буйстващите луди, в съзнанието му са негови слуги; многото посетители, от които се оплаква, са разни чудаци, които всяка събота плашат по пени за вход, та да позяпат побърканите зад железните решетки на клетките им и да се посмеят над окаяната им участ. Аз самият го сторих неотдавна, когато отидох да говоря с Престкот относно писанията му, но за мен преживяването в никой случай не беше забавно или удовлетворително.
Ала няколко от твърденията на Престкот са верни. Знам го и го признавам, макар да нямам причини да го обичам. Лоуър ми каза, че се побъркал, когато бил изправен пред доказателство, че собствената му злоба е осуетила всичките му надежди и усилия и че в крайна сметка предупрежденията на онзи ирландец се оказали истина. Може и така да е; мисълта ми е, че дотогава той е бил малко или повече с ума си, така че и спомените му са относително верни, само дето той им прави съвършено погрешно тълкуване. Нужна е интелигентност все пак, за да се представи дадена теза, както го прави той; ако бе запазил разсъдъка си, от него можеше да излезе отличен адвокат. Всеки човек, с когото е говорил, от първия до последния, му е казвал, че баща му е виновен, и наистина е бил. Престкот насочва към доказателства за невинността на баща си изключително умело и сръчно избягва всичко, разкриващо цялата дълбочина на предателството му. Накрая аз самият едва не му повярвах, макар да знаех по-добре от повечето хора, че пред мен са куп хитро скалъпени безсмислици.
Но нима разказът на този нещастник заслужава по-малко доверие от тези на другите двама, също толкова изопачени, макар и от различни страсти? Добре, Престкот е безумец, но Кола е лъжец. Може ръкописът му да съдържа само една изрична лъжа, ала пък изобилства от премълчавания и уклончиви описания. Това само по себе си също е лъжа, защото както казва Амиан, „Vertas vel silentio vel mendacio“ — истината е накърнявана от мълчанието и неискреността. А неискреността се съдържа в тъй невинно изречение, че дори на Уолис му е убягнало. Така или иначе, тя изкривява всичко останало в ръкописа и прави дори верните думи неистински, защото също като при схоластичен аргумент се представят изводи с безупречна логика, извлечени от фалшиви предпоставки.
„Марко да Кола, благороден венецианец, ви приветства почтително.“ Така започва той и оттам нататък всяка дума трябва да бъде внимателно преценявана. Самата поява на ръкописа е наложително да бъде поставена под въпрос, защото каква е причината да пристъпи към него след толкова години мълчание? От друга страна твърдението, че той е лъжец, не означава, че постъпките и мотивите, приписвани му от Уолис, са верни. Венецианецът нито е бил какъвто е изглеждал, нито за какъвто се е представял, но със сигурност никога не е кроял планове срещу сигурността на кралството или срещу живота на лорд Кларендън. Самият Уолис дотолкова е привикнал да обитава своя си тъмен и зловещ свят, че вече не би могъл да отличи истина от измислица или искреност от фалш.
Но как да определя на кое твърдение да вярвам и кое да отхвърля? Аз не мога да повтарям едни и същи събития отново и отново с минимални вариации, както Щал е правил с химикалите си, за да демонстрира как е умрял доктор Гроув. И дори това да беше по силите ми, безпогрешният философски метод е неприложим, когато става дума за постъпки и подбуди на хора, а не за трансформация на нежива материя. Навремето посещавах лекциите по химия на хер Щал и трябва да кажа, че нищо не почерпих от тях. Самите експерименти на Лоуър с кръвопреливане в началото породиха увереност, че това е върховната панацея за всички болести, а по-късно (след много случаи на смърт във Франция) учените застанаха на противоположното мнение — че било пагубна процедура. Не може да е и едното, и другото, господа философи. Ако сте прави сега, как така сте грешили толкова много преди? Как тъй, когато Божи служител промени мнението си, това се смята за слабост на мирогледа му, а когато същото прави човек на науката, се приема за ценност на метода му? И как незначителен хроникьор като мен да превърне оловото на неточностите из тези записки в златото на истината?