Тъкмо по повод този си по-раншен труд се запознах със Сара Блънди и майка ѝ, които са широко застъпени в моя разказ. Чувал бях за Нед, съпруга на старицата, на няколко пъти бях срещал името му при ровенето си из документи и макар да не бе основна фигура в моето описание на обсадата, страстите, които бе събудил, предизвикаха любопитството ми. Кръвожаден злодей, дяволско изчадие, по-лош от убиец, човек, от когото тръпки те побиват. Светец на нашето време, един от Божиите избраници, пълен с доброта, благ в думите си, великодушен. Две крайни мнения и почти нищо по средата; не можеха да бъдат верни едновременно и аз реших да разреша това противоречие. Известно ми беше, че е участвал в бунта през 1647 година, а при потушаването му беше изчезнал от града, както и от моето повествование; тогава не знаех жив ли е, или вече почива в гроба. Ала той бе изиграл роля в едно произшествие, довело до известни брожения, и щом през лятото на 1659 година узнах, че семейството му живее наблизо, реших, че не бива да пропускам възможността да науча повече от устата на участник и свидетел на събитията (макар това да беше старата, след като не можех да открия мъжа ѝ).
Отидох на тази среща с известно притеснение: Ан Блънди минаваше за ясновидка (за онези, които не изпитваха неприязън към нея) или за вещица (каквото прозвище ѝ бяха лепнали не тъй доброжелателните). Дъщеря ѝ Сара смятаха за странна и необуздана, но тя още не си бе спечелила репутацията на лечителка, навела господин Бойл на мисълта рецептите ѝ да бъдат използвани за лечение на бедните. Дължа да кажа, че нито затрогващото описание, дадено ѝ от Кола, нито жестокото от страна на Престкот дава вярна представа за възрастната жена. Въпреки че беше близо петдесетгодишна, пламъкът в очите ѝ (наследен и от дъщеря ѝ) говореше за жизнена душа. Вероятно наистина беше ясновидка, но не в смисъла, който обикновено се влага в тази дума — при нея нямаше неясно промърморени заклинания или налудничави напеви. Имаше остър и проницателен ум, съчетан с присъща ѝ веселост и колкото и да е странно, с дълбока набожност, та макар и еретична. Няма нищо общо с жестоката харпия от разказа на Уолис, въпреки че според мен казва истината. Той самият бе едно свидетелство, че всички ние сме способни на чудовищни злодеяния, бидейки убедени в своята правота, а в онова време безумието на убежденията беше сграбчило страната в здрава хватка.
Да си извоювам доверието ѝ, никак не беше лесно и не съм убеден, че някога го спечелих изцяло. По-късно, когато мъжът ѝ бе мъртъв вече и кралят се бе върнал на трона, отново влязох във връзка с нея и тя несъмнено ме е заподозряла, че ѝ залагам капан, тъй като поддържах отношения с доктор Уолис. А тя нямаше причини да обича новата власт и беше налице конкретен повод да се бои от Уолис. Напълно разбираемо: когато научих повече за него, самият аз започнах да изпитвам страх.
Ала по времето, за което говоря, все още не го познавах. Ричард Кромуел още крепеше властта едва-едва, кралят беше в Испанска Нидерландия и изгаряше от желание да си върне наследството, но не се осмеляваше да си го вземе със сила. В страната царяха смут и очакване армиите отново да се изправят една срещу друга. През онази пролет домът ни, както и на всички мои познати, беше обискиран за оръжие. В Оксфорд получавахме само откъслечни новини за света, но след като разговарях с много хора през годините, дадох си сметка, че буквално никой не е бил наясно какво става. С изключение на Джон Търлоу, разбира се, който знаеше и виждаше всичко. Но дори и той падна от власт, повален от сили, които за пръв път не можеше да контролира. Приемете това като доказателство в какъв хаос бе страната в онези дни.
Нямаше особен смисъл да възприема учтивия подход към Ан Блънди. Не можех например да ѝ напиша писмо, в което да ѝ се представя, защото дори не ми и хрумваше, че тя може да чете. Нямах друг избор, освен да отида пред къщата ѝ и да почукам на вратата. Отвори момиче на около седемнайсет години, най-красивото създание, което бях виждал в живота си: с прекрасна фигура, макар и твърде слаба, чудесни зъби и чиста кожа. Косата ѝ беше тъмна, което бе недостатък, и тя я носеше разпусната и непокрита, но пък се обличаше скромно, макар че и чувал да беше надянала, в моите очи той щеше да е приказна дреха. Най-силно очароваха очите ѝ — наситеночерни като гарваново крило, а е всеизвестно, че най-красиви са чернооките жени. „С тъмни очи като на Венера“ казва Хесиод за своята Алкмена, Омир нарича Юнона „вакла“ заради кръглите ѝ черни очи, а Баптиста Порта в труда си „Човешката физиономия“ се присмива на сивооките англичани и се присъединява към Морисън да слави огнените погледи на смуглите неаполитанки.