Гледах я зяпнал известно време, съвсем забравил за причината на посещението си, докато тя не се осведоми по каква работа съм дошъл, като го стори вежливо, но без угодничене, сдържано, но без високомерие.
— Заповядайте, влезте, господине — каза, като чу отговора ми. — Майка ми отиде до пазара, но съвсем скоро ще се върне, можете да я почакате, ако желаете.
Оставям на други да решат дали трябваше да приема това като предупреждение за характера ѝ. Ако бях в обществото на изискана дама, то се знае, веднага бих си тръгнал, за да не я злепоставям, оставайки с нея насаме. Но в този момент възможността да говоря с красивото създание ми се видя крайно привлекателна. Чак ми се щеше майка ѝ да се забави възможно повече. Седнах (с известен фасон, боя се, както често го правят хората с по-нискостоящите от тях, Бог да ми прости) на малкото столче пред огнището, което, уви, беше празно въпреки студа.
Как завързват разговор другите в подобни ситуации? Никога не съм успявал в това, което е тъй просто за околните. Вероятно е следствие от дългите часове, прекарани над книги и ръкописи. Сред приятели не изпитвах такива затруднения, приказвах свободно и смея да кажа, че не бях най-безинтересният събеседник. Но в някои обстоятелства ми се връзваше езикът, а да си бъбря с момиче от простолюдието с красиви очи просто не беше по силите ми. Можех да се направя на женкар, да я погъделичкам под брадичката, да я настаня на коляното си и да я ощипя по задника, но не ми беше в природата, нито пък в нейната очевидно. Можех и да я пренебрегна като недостойна за вниманието ми, само дето тя беше достойна. Ето защо не сторих нито едното, нито другото, просто се взирах в лицето ѝ с недоумение и оставих на нея да подхване разговора.
— Сигурно сте дошли при майка ми, за да се посъветвате за някое затруднение — подсказа, след като не дочака да си отворя устата.
— Да.
— Може би сте изгубили нещо и искате тя да ви посочи къде е предметът? Това много го умее. Или пък не сте добре със здравето и се боите да идете на лекар?
Най-после с усилие откъснах поглед от лицето ѝ.
— Не, нищо такова. То се знае, чувал съм за големите ѝ умения, но аз съм много стриктен и никога нищо не губя. При мен всичко си има своето място. Само така мога да напредвам с работата си. А и здравето ми е съвсем добро, слава на Бога.
Надути празни дрънканици, но нека смущението ми послужи за оправдание. Какво можеше да я интересува моята работа? Малко хора ги беше грижа. Но в трудни моменти винаги прибягвам към нея в мислите си. Към края на тази история седях до среднощ седмица след седмица да преписвам и вмъквам бележки, затворил се за света. Лок ми каза, че така било най-добре. Странно, никога не съм го харесвал, нито той мен, но винаги приемах съветите му и от тях имаше полза.
— Амин — каза тя. — Защо търсите майка ми тогава? Надявам се не заради нещастна любов. Защото тя не одобрява разни отвари за залюбване и тям подобни глупости. Ако работата е такава, трябва да идете при един от Хедингтън, макар че аз лично го смятам за шарлатанин.
Уверих я, че целта ми е съвсем друга и че не искам да се съветвам с майка ѝ за нищо такова. Тъкмо бях започнал да обяснявам, когато вратата се отвори и жената се прибра. Сара се втурна да ѝ помогне, а тя се отпусна морно на столче срещу мен, изтри запотеното си чело, пое си дъх и чак тогава ме погледна. Беше бедно, но чисто облечена, с мазолести ръце, заякнали от много години тежък труд, и кръгло румено и открито лице. Макар че възрастта бе сложила вече своя отпечатък, тя далеч не беше окаяната и крехка като ранена птичка жена, каквато стана после, и се движеше с енергичност, неприсъща на мнозина по-облагодетелствани в живота на нейните години.
— Няма нещо ненаред при вас — заяви тя мигом, сякаш бях прозрачен за нея. Дъщеря ѝ имаше същия маниер, както научих по-късно. Мисля, че тъкмо с това плашеха хората и те ги смятаха за дръзки и надменни. — Защо сте дошли?
— Това е господин Уд, майко — каза Сара, като се върна от малката съседна стаичка. — Каза ми, че бил историк и дошъл да те попита за разни неща.
— И какви болежки ходят по историците? — без особен интерес подхвърли тя. — Губите си паметта? Схваща ви се ръката, с която пишете?
Усмихнах се.
— И двете са често срещани, но за моя радост, не и при мен. Не, аз пиша история за обсадата и тъй като сте били тук през това време…
— Както и хиляди други хора. С всички ли се каните да говорите? Странен начин да се пише история.