— Мой образец е Тукидид… — подхванах високопарно.
— А той е умрял, преди да завърши труда си — прекъсна ме тя и така ме смая със забележката си, че едва не паднах от столчето.
Дори да оставим настрана бързината на находчивия отговор, тя очевидно не само бе чувала за този най-велик историк, а и знаеше подробности за него. Погледнах я с любопитство, но като че не успях да скрия изумлението си.
— Мъжът ми е голям любител на книгите и често ми чете или пък кара мен да му чета вечер.
— Той тук ли е?
— Не, още служи в армията. Мисля, че е в Лондон.
Бях разочарован, естествено, но реших да узная каквото мога от съпругата до завръщането на самия Блънди.
— Съпругът ви — подхванах — е изиграл значителна роля в историята на града…
— Опитваше се да се бори с несправедливостите тук.
— Именно. Бедата е там, че всички, с които говорих, предават съвсем различни неща за онова, което е направил и казал. Това исках да изясня.
— И ще повярвате на моите думи?
— Ще ги съпоставя с казаното ми от други хора. И така ще изплува истината. Убеден съм в това.
— В такъв случай сте глупав човек, господин Уд.
— Не мисля така — изрекох сковано.
— Какви са религиозните ви убеждения? Към кого сте лоялен?
— В религията аз съм историк. В политиката също съм историк.
— Твърде хлъзгав отговор за стара жена като мен. Верен ли сте на Протектора?
— Положих клетва пред правителството, което е на власт.
— А коя църква посещавате?
— Различни. Ходя на различни места. В момента посещавам църквата на улица „Мъртън“, тъй като домът ми е в тази енория. Нека ви кажа, преди отново да ме обвините в увъртане, че аз лично отнасям себе си към епископалната църква.
Тя наведе глава, замислена над думите ми, и очите ѝ се затвориха, сякаш заспа. Уплаших се, че ще ми откаже от опасения, че ще изопача разказа ѝ. Естествено, тя нямаше причини да смята, че поначало можех да одобрявам човек като съпруга ѝ; вече знаех достатъчно за него, че да нямам съмнения. Но не можех да сторя нищо повече, за да я убедя в почтените си намерения. За щастие не бях толкова глупав, че да ѝ предложа пари, защото тогава щях да изгубя всички шансове, макар тя да имаше нужда от средства. Заявявам, че никога не долових нито у нея, нито у дъщеря ѝ помен от онази алчност, в която други ги обвиняват, при все че би била оправдана при бедното им съществуване.
— Сара? — обади се тя след малко и изправи глава. — Какво мислиш за този непохватен младеж? Какъв е той? Шпионин? Глупак? Мошеник? Човек, който рови миналото, за да ни тормози?
— Може би е именно какъвто сам казва, майко. Нищо не ти пречи да поговориш с него. Бог знае какво се е случило и дори един историк от университета не може да скрие истината от Него.
— Умно го рече, дете. Жалко, че нашият приятел тук сам не се досети за това. Е, добре, ще говорим отново — каза тя. — Ала скоро очаквам клиент. Изгубил е полицата за къщата си и трябва с помощта на небесни сили да я открия. Елате някой друг ден. Утре, ако желаете.
Благодарих ѝ за любезността и обещах, че на другия ден непременно ще я посетя. Давах си сметка, че се отнасям към нея с ненужна почтителност, но нещо ми подсказваше, че това е правилното поведение. Съсловието ѝ може да не изискваше уважение, но личността ѝ го предполагаше. Докато си проправях път през мръсотии и локви по улицата, спря ме подсвирване и като се обърнах, видях, че Сара тича след мен.
— Две думи, господин Уд.
— Разбира се — отвърнах и не пропуснах да забележа удоволствието, което изпитах. — Имаш ли възражения срещу таверните?
Беше нормален въпрос в онези дни, тъй като много от сектантите порицаваха пивниците. Добре бе да знае човек с кого си има работа отрано, за да не си навлече буря от оскърбления.
— О, не — отвърна тя. — Много ги харесвам дори.
Можех да я заведа във „Фльор дьо Лис“, тъй като принадлежеше на семейството ми и там можех да получа евтино питие, но бях загрижен за репутацията си и вместо това избрах друго място, почти толкова мизерно като жилището ѝ. При влизането ни забелязах, че не е посрещната дружелюбно. Дори имах чувството, че ако не присъствах, можеше и да се разменят остри думи. Но жената само ми отправи присмехулна усмивка, когато донесе двете халби. Думите бяха учтиви, но не и тонът, с който бяха изречени, и аз нямах представа каква е причината. Въпреки че не бях извършил нищо нередно, усетих как се изчервявам. Уви, момичето забеляза и не пропусна да отбележи притеснението ми.
— Няма такова нещо — възразих.