Вече споменах, че заемах две стаи на горния етаж, където домашните нямаха достъп. Хартиите и книгите ми бяха разпръснати навсякъде и аз постоянно бях гонен от страх да не би някой, заблуден, че върши добро дело, да ги подреди в спретнати купчинки и така да обърка работата ми за много месеци. Сара бе единствената, която допусках в своето убежище, но дори и тя шеташе там само под мой надзор. Започнах да си мечтая за нейното идване и прекарвах все повече време в разговор с нея. Честно казано, стаята ми ставаше все по-мръсна, но аз с нетърпение очаквах шума от стъпките ѝ по паянтовото стълбище. Отначало заговарях за майка ѝ, но постепенно темата се превърна само в предлог да удължа присъствието ѝ. Може би всичко се дължеше на това, че малко познавах света и жените.
Възможно е да ме бе увличала коя да е жена, но Сара съвсем скоро напълно ме омагьоса. Вярно, че постепенно удоволствието се превърна в болка, а радостта — в страдание. Дяволът ме нападаше по всяко време: вечер, когато работех зад бюрото си, денем в библиотеката — откъсваше ума ми от занятията и го изпълваше с непотребни сладостни мисли. Това се отрази зле и на съня, и на работата ми, и макар да се молех от цялата си душа за избавление, отговор не идваше. Отправях зов към Бог да ме откъсне от това изкушение, но Той в мъдростта си не го правеше и само позволяваше на нови демони да ме измъчват, като се възползваха от моята слабост и невежество. Сутрин се събуждах с мисли за Сара, прекарвах деня в мисли за Сара, нощем се мятах без сън в леглото си, преследван от мисли за Сара. А дори и сънят не ми носеше покой, защото сънувах нейните очи и устни, смеха ѝ.
То се знае, всичко това бе непоносимо; за брак и дума не можеше да става, делеше ни твърде дълбока пропаст. А вече я познавах достатъчно, за да знам, че никога няма да стане моя любовница, защото, въпреки произхода си, беше добродетелно момиче. Никога дотогава не се бях влюбвал, към никоя жена не бях изпитвал и наполовина толкова интерес, колкото към най-скучната книга в Бодлеанската библиотека. Признавам си, в сърцето си проклинах Бог, защото при моето падение (никога не бях усещал по-голямо сходство между съдбата си и тази на Адам) предметът на моята страст се оказваше недостижим: момиче без състояние, без прилично семейство, засипвана с насмешки дори по таверните, при това дъщеря на известен злодей.
Затова страдах мълчаливо, терзаех се в нейно присъствие и още повече, когато не я виждах. Защо не бях нехаен и безгрижен като Престкот, комуто и на ум не идваше за нежни чувства; като Уолис с неговото тъй студено сърце, което никой не би стоплил! Вярвам, че Сара също не остана равнодушна към мен, макар че в мое присъствие бе неизменно почтителна. Ала все пак улавях по нещичко: нежен поглед, навеждане към мен, когато ѝ показвах нещо интересно в книга или ръкопис. Струва ми се, че ѝ харесваше да си приказваме; баща ѝ я беше приучил към мъжки теми за разговор и на нея ѝ бе трудно да ограничава ума си с интереси, подобаващи на жена. Винаги бях готов да говоря с нея за работата си, а лесно се потапям в дискусии на отвлечени теми и подозирах, че тя чака часовете за разтребване на стаите ми със същото нетърпение като мен. Навярно бях единственият мъж, който се обръщаше към нея не със заповед или груба шега, друго обяснение не намирам. Ала детството, възпитанието ѝ и баща ѝ си оставаха загадка за мен. Тя рядко говореше за това, само понякога от устата ѝ се откъсваше случайна фраза. Когато задавах въпрос директно, прехвърляше разговора на други теми. Скъпях тези случайни откровения както скъперникът трепери над златото си, помнех всяка бегла забележка и си ги прехвърлях в главата като скътани в ковчеже монети, докато натрупах солиден запас.
Отначало смятах, че нейната потайност се дължи на срам, задето е толкова изпаднала, но сега си го обяснявам като предпазливост и опасение да не бъде разбрана неправилно. Тя почти не изпитваше срам, а още по-малко страх от каквото и да било, но се примири, че дните, когато хората като нея можеха да се надяват на нов свят, бяха отминали: рискували бяха всичко и претърпяха жестоко поражение. Ще приведа само един пример как събирах тези свидетелства. В деня на огласяване на указа за връщането на Негово Величество на трона се прибрах у дома, след като бях присъствал на подготовката за тържествата. Цялата страна празнуваше — както парламентаристките градове, които сметнаха за необходимо да заявят верността си към короната, така и градове като Оксфорд, които можеха да се радват с повече искреност. Обещаха ни (вече не помня кой), че във фонтаните и уличните канавки ще тече вино като във времената на Древния Рим. Заварих Сара да седи на стол в моята мансарда и да плаче горчиво.