— Какво ти става, че ридаеш в такъв славен ден? — възкликнах.
Отговорът ѝ дойде чак след няколко минути.
— О, Антъни, къде му е славата? — въздъхна тя (бях ѝ позволил в стаята ми да се обръща към мен на малко име, единствено това свидетелстваше за тайната ни близост).
Отначало приех сълзите ѝ като знак за онези загадъчни женски неразположения, но после разбрах, че мъката ѝ е много по-дълбока. Тя никога не беше безсрамна или непристойна в думите си.
— Но за какво има да тъжиш? Утринта е прекрасна, можем да ядем и пием на воля за сметка на университета и кралят се завърна у дома.
— Всичко беше напразно — промълви тя. — Нима при толкова хвърлено на вятъра не ти се доплаква дори по време на празненство? Почти двайсет години се борихме, за да създадем Божие царство на земята, и всичко бе съсипано заради шепа алчни царедворци.
Такова изказване за държавните мъже, на чиято мъдра намеса дължахме реставрацията на короната (така ни говореха и аз го вярвах, докато не прочетох ръкописа на Уолис), би трябвало още тогава да ме постави нащрек, но аз бях в приповдигнато настроение.
— Неведоми са пътищата Божии — отвърнах весело — и понякога Той избира странни оръдия за изпълнение на Своята воля.
— Бог плю в лицата на своите слуги, които се трудиха в Негово име. — Гласът ѝ се снижи до шепот от пълно отчаяние и гняв. — Как може това да бъде Божията воля? Едни хора да се подчиняват на други? Едни да живеят в дворци, а други на улицата? Едни да управляват, а други да се трепят невъзнаградени? Що за Божия воля е това?
Вдигнах рамене, като не знаех какво да отговоря и как да му дам словесен израз. Искаше ми се просто тя да замълчи. Никога не я бях виждал такава, бе обгърнала тялото си с ръце, поклащаше се напред-назад и приказваше със страст, която бе толкова отблъскваща, колкото и притегателна. Плашеше ме, но бях неспособен да се махна от нея.
— Е, както изглежда, такава е — изрекох накрая.
— Ами тогава Той не е мой Бог — презрително процеди тя. — Ненавиждам Го, както сигурно и Той ненавижда мен, Своето творение.
Изправих се.
— Струва ми се, че това стигна твърде далеч — казах, скандализиран от думите ѝ и уплашен, че долу могат да ги чуят. — Не разрешавам такива приказки в моя дом. Ела на себе си момиче, припомни си коя си.
С това си спечелих презрителен поглед, за пръв път мигновено и напълно се лиших от разположението ѝ. Това силно ме разстрои, защото бях огорчен и разтревожен от богохулството ѝ, но много по-силна бе болката от загубата.
— Аха, господин Уд, започвам да се досещам — тросна ми се тя и излезе, като дори не ме удостои с честта да тръшне вратата.
Доброто ми настроение се бе изпарило и ни най-малко не можех да се съсредоточа над работата си. Прекарах остатъка от деня на колене, да се моля отчаяно за облекчение.
Верноподаническото празненство същата вечер оправда очакванията на добрите роялисти: градът и университетът се надпреварваха да демонстрират лоялност. Тръгнах да се разхождам с обичайната си компания (по онова време се бях запознал с Лоуър и неговото обкръжение) и пихме вино от фонтана в Карфакс, ядохме говеждо в Крайст Чърч, сетне отидохме да продължим с гощавката и тостовете в квартала Мъртън. Беше приказен празник или поне трябваше да бъде такъв, ала настроението на Сара ми бе повлияло и ми отне радостта. По улиците танцуваха, но аз седях встрани; пееха, ала на мен не ми беше до песни; произнасяха се тостове и речи, а аз оставах безмълвен. Угощение до насита за всички, но нямах апетит. Как можеше човек да не е щастлив в такъв ден? Как да не се радва някой като мен, след като толкова дълго бях очаквал завръщането на Негово Величество? Сам себе си не можех да разбера, бях безутешен и се проявих като скучен събеседник.
— Какво ви е, приятелю? — попита Лоуър и весело ме шляпна по гърба. Връщаше се задъхан от танците и беше леко подпийнал. Показах му човек с изпито лице, който лежеше мъртвопиян в канавката и от устата му се стичаше слюнка.