Беше Лоуър. Влезе с решителна крачка, с тържествено и сериозно изражение и постави на масата две бутилки. Наблюдавах го студено и с подозрение, като не изключвах да се изсипе нов дъжд от упреци и го изчаках да заговори пръв.
Ала той претенциозно се отпусна на колене и умоляващо събра длани.
— Господине — заяви с приповдигнатост, повече от театрална, — как мога да измоля прошката ви? Държах се като презрян търговец, дори по-зле. Държах се негостоприемно, злобно, несправедливо и по плебейски грубо. Поднасям ви най-смирените си извинения, стоя на колене, както виждате, и моля за извинение, каквото не заслужавам.
Бях не по-малко стъписан от това му поведение, отколкото от предишното, и не знаех как да реагирам на разкаянието му, което бе също толкова несдържано, както и яростта му преди час.
— Не ви е по силите да ми простите — продължи той с дълбока въздишка, тъй като аз мълчах. — Не мога да ви упрекна за това. И тъй, не ми остава избор. Длъжен съм да се самоубия. Моля ви, предайте на семейството ми, че искам надписът на надгробната ми плоча да гласи „Ричард Лоуър, лекар и негодник“.
Тук вече се разсмях, дотолкова нелепо бе държанието му, и като видя, че се предадох, той ми се ухили в отговор.
— Не, наистина, безмерно съжалявам — каза вече почти с обичайния си тон. — Не знам защо, но понякога ме обзема такъв гняв, че не мога да се овладея. А разочарованието ми по повод трупа беше толкова мъчително… Ако можехте да си представите мъките ми! Приемате ли извиненията ми? Ще пиете ли от същата бутилка като мен? Няма нито да спя, нито да се бръсна, докато не ги приемете, а не ви трябва да сте отговорен за това, че ще мета пода с брадата си.
Поклатих глава.
— Лоуър, не ви разбирам — заявих откровено. — Както и никого от съотечествениците ви. Затова ще приема, че такива са нравите на нацията ви и че вината е у мен, задето не съм го разбрал. И ще пия с вас.
— Слава на небесата! — възкликна той. — Вече си мислех, че поради глупостта си съм се лишил от приятел. Вие сте самата доброта, щом ми позволявате да запазя дружбата ни.
— Но моля ви, обяснете ми с какво ви разсърдих така.
Той махна с ръка.
— С нищо. Изтълкувах ви неправилно… Бях разстроен, задето изпуснах Престкот. Неотдавна водих бурна разправия по повод астрологични предсказания. Лекарската колегия свято вярва в тях и един човек заплаши, че ще ми попречи да практикувам в Лондон, задето публично изказвам презрение към астрологията и отстоявам новото лечение с минерали. Все същата битка между новите знания и мъртвешката хватка на старите. Това стълкновение ми е още прясно в паметта. И просто не го понесох, като чух, че вие, тъкмо вие, заставате на тяхна страна. А аз ви ценя тъй високо. Знам, непростимо е.
Той притежаваше такъв талант да превръща оскърблението в похвала, че напълно ме обезоръжи. Ние, венецианците, се славим с изисканост както по отношение на учтивостта, така и на оскърбленията си, но границите са определени съвсем точно и дори най-завоалираните думи не могат да бъдат изтълкувани превратно. Лоуър и въобще англичаните като цяло притежават почти варварска непредсказуемост; гениалността им не подлежи на обуздаване, също както и маниерите им и те могат да бъдат едновременно смятани за велики и нищожни. Съмнявам се, че чужденците някога ще ги разберат истински и ще им се доверят искрено. Но извинението си е извинение, а рядко ми го бяха искали така цветисто. Стиснах ръката му, разменихме си тържествени поклони и пихме за здравето един на друг, с което приключихме спора по всички правила.
— Защо толкова настойчиво и спешно държите да получите Престкот?
— Мозъците, Кола, моите мозъци! — простена той. — Разрязах и нарисувах толкова, до колкото успях да се добера, и скоро бих могъл да завърша изследването си. Отдадох му години и то ще ми донесе слава, когато бъде готово. Гръбначният мозък по-специално. Напълно очарован съм от него. Но няма как да приключа, ако не получа още образци. А без да съм приключил, не мога да публикувам труда си. Известно ми е, че един французин се занимава кажи-речи със същото. Няма да го понеса, ако ме изпревари някакъв си подъл папист… — Той млъкна, притеснен, че отново е изтървал нещо нередно. — Моля ви за извинение. Но от това зависи толкова много и сърцето ми буквално се къса, когато се натъквам на подобни глупави спънки.