Във всеки случай аз го исках, за нея не знам. Поръчах ѝ да разтреби по-добре; тя се подчини. Наредих да запали огън и тя послушно, без нито една дума го изпълни. Разпоредих се да излезе и да ме остави сам; тя си грабна кофата и парцала и пое към вратата.
— Върни се — заповядах ѝ и тя го стори.
Но нямах какво да ѝ кажа. Или по-скоро в душата ми се бе събрало твърде много. Затова се приближих към нея, прегърнах я и тя ми позволи; стоеше изправена и неподвижна, сякаш изтърпяваше наказание.
— Седни, моля те — казах ѝ, като я пуснах, и тя го направи.
— Помолихте ме да остана и да седна — заговори тя, като видя, че мълча. — Искате да ми кажете нещо ли?
— Обичам те — изрекох забързано.
Тя поклати глава.
— Не, вие не ме обичате. Как бихте могли?
— Но преди два дни… онзи ден… нима между нас нямаше нищо? Нима си толкова загрубяла, че за теб това нищо не значи?
— Нещо значи. Но какво очаквате да направя? Да вехна, отчаяна от любов? Да ви се предлагам два пъти седмично, вместо да чистя? Ами вие? Да не би да ми поискате ръката? Не, разбира се. Какво тогава може да се направи или каже?
Практичният ѝ подход ме вбеси. Исках тя да страда като мен, да се гневи на несправедливата съдба, задето ни разделя, но непоклатимият ѝ здрав разум не допускаше това.
— И какво? Имала си толкова много мъже преди, че един в повече е нищо?
— Толкова много мъже? Добре, щом така искате да мислите. Но не е както си го представяте; правя го само от привързаност, когато ми е даден избор.
Ненавиждах я заради тази ѝ прямота. Ако я бях лишил от девственост и тя бе ридала от разкаяния заради падналата си цена, бих я разбрал и утешавал. Знаех думите за това, бях ги прочел в някаква книга. Но да приема тази ѝ загуба като незначителна, да знам, че не аз съм я причинил, а друг, ми бе непоносимо. По-късно, макар никога да не бих одобрил нещо толкова явно противоречащо на Божието слово, го приех, доколкото ми беше по силите, защото Сара живееше по свои собствени закони. Колкото и изпълнителна да беше по отношение на моите нареждания, никога не би изпаднала в подчинение.
— Антъни — заговори тя, видяла моите терзания, — ти си добър човек и се опитваш да бъдеш добър християнин. Но аз разбирам какво се случва с теб. Ти ме приемаш като подходящ приемник на своето милосърдие. Искаш да бъда добродетелна, но в същото време ти се ще да се потъркаляш с мен на Райски поля, преди да се ожениш за момиче с възможно най-голяма зестра. Тогава ще ме преобразиш в развратница, която те е съблазнила да съгрешиш в пияно състояние, та да ти е по-лесно да се молиш и да внесеш мир в душата си.
— Така ли мислиш за мен?
— Да. Леко ти е с мен, когато ми разправяш за работата си. Тогава очите ти заблестяват и от удоволствието да слушаш собствения си глас забравяш коя съм аз и каква съм. Тогава си честен с мен и се държиш без глупаво стеснение. Преди теб само един мъж се е отнасял така с мен.
— И кой беше той?
— Баща ми. А току-що научих, че е умрял.
Като чух това и видях огромната мъка в очите ѝ, обзе ме жалост. Добре я разбирах, самият аз бях изгубил баща си още ненавършил и десет години и знаех каква болка носи това. Още повече ми домъчня, когато тя ми разказа и останалото, защото я бяха уведомили (и както ми е известно сега, бяха я излъгали жестоко), че баща ѝ е бил убит, след като подхванал стария си навик да подтиква войниците към безредици.
Подробностите бяха неясни и очевидно щяха да си останат такива; армията не я бе грижа за чувствата на близките. Бяха им съобщили, че Нед Блънди отишъл твърде далеч в агитациите си, поради което бил арестуван, изправен пред военен трибунал, обесен и погребан в небелязан гроб. Мъжеството, проявено от него в последните му мигове, за което Търлоу бе знаел, а Уолис го бе научил в последствие, беше запазено в тайна от семейството му, въпреки че би им дало голяма утеха. Още по-лошото бе, че нито на Сара, нито на майка ѝ казаха къде е погребан той и за смъртта му те бяха узнали чак месеци по-късно.
Пратих я у дома при майка ѝ, а на своята майка обясних, че Сара се е разболяла. Мисля, че тя оцени моята добрина, но на следващата сутрин дойде отново и никога повече не спомена за това. Запази мъката и скръбта за себе си и само аз, който я познавах по-добре от останалите, забелязвах мярнала се сянка на печал по лицето ѝ, докато шеташе из къщата.
Така се зароди моята любов към това момиче и няма защо повече да говоря за страданието си. Все така с нетърпение я очаквах два пъти в седмицата заради разговорите с нея и известно време ходехме заедно на Райски поля. Никой не знаеше за това и проявявах предпазливост не защото бих се срамувал да ме видят с нея, напротив, защото чувството ми бе твърде скъпоценно, та да стане повод за гавра из таверните. Известно ми е какво мислят за мен, хората ми се подиграват — дори онези, на които съм помагал — и това е кръст, който носих през целия си живот. В ръкописа си Кола цитира присмехулните забележки на Лок и дори на Лоуър, а с мен и двамата се държаха добре и все още ги смятам почти за приятели. Престкот прие моята помощ, а ми се смееше зад гърба, така постъпи и Уолис. Не желаех да опетнявам любовта си с презрението на околните, а вниманието ми към това момиче неизбежно би ме превърнало в посмешище.