При това нито един от тези трима господа, доколкото знам, не е удовлетворен от живота си — твърде добре им е известна цената на охолството им. Всичките трима съжаляват за отишлата си младост, когато си мислеха, че винаги ще се радват на свободна воля, и лелееха грандиозни мечти. Ако не беше притиснат от нуждите на семейството — непрестанно зейналите усти на собствените му деца и тези на брат му, — Лоуър можеше да остане в Оксфорд и трайно да издълбае името си в дървото на славата. Но той предпочете практиката на известен лекар и оттогава не е постигнал нищо значимо. Лок изпитва презрение към онези, които щедро го отрупват с блага, но твърде много е привикнал към разкоша, за да се раздели с него, и сега заради собствената си безопасност е принуден да понася съществуване в Амстердам. А Кен? Какъв път само избра той! Може би някой ден ще реши веднъж да се изкаже открито и да защити онова, в което вярва със сърцето си. Дотогава ще остане в затвора, който си създаде сам, и ще умиротворява демоните на неудовлетворението си с екстравагантна благотворителност.
Докато имах своя труд, бях доволен и нищо повече не желаех. Особено през онези дни намирах, че животът ми е устроен превъзходно и не страдах от тъга или меланхолия, които да ме разсейват. Както вече казах, радвах се, че намерих за Сара добро и сигурно работно място при доктор Гроув, и изпитвах самодоволство, че и занапред нищо няма да наруши спокойното течение на моето съществуване. Не бе съдено това да се сбъдне, тъй като събитията, описани в прочетените от мен ръкописи, се втурнаха в малкия ми свят и го разрушиха безвъзвратно. Мина дълго време, преди поне отчасти да възстановя душевното си равновесие, толкова необходимо за научна работа, колкото и за пълноценен живот. Боя се, че на практика това така и не ми се удаде.
Първият удар бе нанесен в края на есента същата година. Седях в таверна, където се отбих една вечер, след като през деня се бях надишал на праха в Бодлеанската библиотека. Отморявах безцелно в един ъгъл и не ме занимаваха никакви мисли, но случайно дочух откъслечни фрази от разговора на двама граждани, неприятни и долни хора. Нямах намерение да ги слушам, но понякога не можеш да го избегнеш: думите насилствено нахлуват в ума и не позволяват да бъдат пренебрегнати. И колкото повече чувах, толкова по-принуден се чувствах да слушам, докато накрая тялото ми бе обзето от вцепенение и студ при тези грозни клюки.
„Оная блудница Блънди от левелерите…“ — това бе първата фраза, която улови слухът ми сред общия шум в салона. После заприиждаха нови: „Разгонена котка…“, „Всеки път, като му разтребва стаята…“, „Бедният старец, сигурно го е омагьосала“, „И аз не бих ѝ се дърпал…“, „А при това е свещеник. Един дол дренки са…“ „От пръв поглед си личи…“, „Доктор Гроув…“, „Тази разтваря крака за всеки…“, „Дали има някой, дето не е минал през нея…“.
Сега ми е известно, че тези гнусни слухове са били лъжа от начало до край, но преди да прочета ръкописа на Престкот, не знаех, че ги е пуснал той самият, след като жестоко е изнасилил момичето. Въпреки това и тогава не повярвах отведнъж на чутото, защото на пияна глава се сипят какви ли не дрънканици и ако всичките бяха истина, то в страната не би имало и една добродетелна жена. Едва когато Престкот сам се обърна към мен, отказът ми да повярвам се превърна в съмнение и промъкналите се в душата ми демони започнаха да я тровят с подозрения и омраза.
Престкот е разказал за първата ни среща, предизвикана от обърналия се за помощ към мен Томас Кен. Струва ми се, той се беше опитвал да го откаже от безцелното му разследване, но Престкот така бурно реагираше на всяко възражение, че бе осуетил усилията му. Кен се надяваше убедителното изброяване на факти да отрезви Престкот и вярваше, че приятелят му ще е готов да ги чуе, ако идваха от моята уста.
Още щом се запознах с него, установих, че господин Престкот никак не ми харесва и че не желая да бъда замесен във фантазиите му. Затова, щом няколко дни по-късно той ме видя на улицата и ме извика, сърцето ми се сви и взех да съчинявам обяснение как още не съм завършил поръчаното издирване на сведения.
— Няма значение — бодро отвърна той, — в момента не са ми толкова нужни. Каня се да попътувам из графството, ще се видя със семейството си, а после заминавам за Лондон. Работата ни с вас ще почака до завръщането ми. Не, господин Уд, исках да поговоря с вас по един деликатен въпрос и да ви предпазя. Знам, че сте от почтено семейство, че майка ви е достойна за възхищение дама, затова не желая да стоя отстрани и да гледам как петнят името ви.