Отдъхнах си с облекчение.
— Значи не съм болен?
— Не съм казал това. Просто няма видими симптоми, това е. Бих ви предложил няколко седмици да вземате големи дози лекарства — за всеки случай. Ако се стеснявате да ги купите сам, утре ще се отбия при господин Крос и ще ви донеса всичко.
— Благодаря. Много ви благодаря.
— Няма защо. Сега се загащете. Впрочем бих ви препоръчал да избягвате повече интимни контакти с това момиче. Ако е такава, както се говори, рано или късно ще стане опасна.
— Така и възнамерявам да постъпя.
— И трябва да разгласим за лошата ѝ слава, иначе други може да паднат в капана.
— Не — възпротивих се, — това не мога да допусна. Ами ако слуховете са лъжливи? Тогава бих я оклеветил.
— Вашето чувство за справедливост ви прави чест. Но не бива да се криете зад него. Подобни хора са пагубни за всяко общество и на всички трябва да е известно за тях. Щом сте толкова придирчив, тогава поговорете с нея и разберете как стоят нещата. Във всеки случай сме длъжни да предпазим доктор Гроув, а нататък той да прави както реши за добре.
Не предприех действия прибързано. За решителния разговор със Сара ми бе нужно нещо повече от твърденията на Джак Престкот. Затова я наблюдавах внимателно и понякога (признавам си го със срам) я следях скришно, когато след работа тя си тръгваше към дома. Колко жестоко бях разочарован, когато най-лошите ми страхове се потвърдиха — понякога тя изобщо не си отиваше вкъщи или пък се отбиваше само за кратко. Виждах я как излиза от града, а веднъж с решителна крачка се отправи по посока на Абингдън, гарнизонно селище, където постоянно имаше търсене на уличници. Тогава не намерих друго обяснение и с огорчение прочетох как Уолис, получил същите тези сведения, е приел за единствен отговор, че тя носи съобщения на сектантите. Споменавам го, за да покажа колко опасни могат да бъдат частичните и непълни улики, тъй като и двамата грешахме.
Но по онова време не го разбирах, макар сигурно да бих изслушал с открито сърце всяко обяснение, което тя би ми дала. На следващия ден след безсънна нощ, прекарана в пламенни молитви да ми бъде спестен предстоящият разговор, с влизането на Сара в стаята ми ѝ наредих да седне и обявих, че желая да говоря с нея по много важен и сериозен въпрос.
Тя седна мълчаливо в очакване да заговоря. Бях забелязал, че в предишните дни не приличаше на себе си — работеше не толкова усърдно и беше по-тъжна от обикновено. Не обърнах особено внимание, тъй като жените са склонни да се поддават на такива настроения. Чак от ръкописа на Джак Престкот узнах, че причината е било грубото насилие, на което я е подложил. Напълно разбирам защо Престкот се е поддал на болезнената заблуда, че за отмъщение тя му е направила магия, колкото и нелепа да изглежда тази му натрапчива идея. Сара хранеше непримирима ненавист към жестокостта у другите, тъй като бе възпитана да очаква справедливост от хората.
Забелязах също, че тя отхвърляше жестовете ми на привързаност и бързо се отдръпна, щом понечих да я докосна, като тръсна рамо едва ли не с неприязън, за да пропъди ръката ми. Отначало се почувствах засегнат, после го добавих към останалите свидетелства, че се отвръща от мен заради по-големи облаги, получавани от доктор Гроув. И отново ще заявя, че не знаех истината, докато тя не ми се представи под формата на изписаното от Джак Престкот.
— Длъжен съм да говоря с теб по въпрос от най-голяма важност — повторих, след като си бях подготвил фразите предварително. И до ден-днешен помня как странно чувство стегна гърдите ми едва щом заговорих: дъхът ми секна, сякаш бях пробягал дълго разстояние. — До мен стигнаха ужасни слухове, на които незабавно трябва да се сложи край.
Тя гледаше в пода, сякаш казаното изобщо не я интересуваше. Взех да заеквам и да не си намирам думите, дори се обърнах към рафта с книгите си, за да не виждам лицето ѝ.
— Получих сериозно оплакване за поведението ти. А именно, че непристойно и безсрамно си се предлагала на човек от университета и прелюбодействаш по най-отвратителен начин.
Надвисна дълго мълчание, след което тя отговори:
— Вярно е.
Прозвучалото от устата ѝ потвърждение на всичките ми страхове и подозрения ни най-малко не ме утеши. Надявал се бях тя възмутено да опровергае обвиненията, да ми позволи да ѝ простя и всичко да си продължи по старому. Ала дори тогава не побързах с изводите. Свидетелствата трябва да получат независимо потвърждение.
— И кой е този човек? — попитах.
— Един тъй наречен джентълмен — отвърна тя. — На име Антъни Уд.