Той отвори втората бутилка, пи от гърлото и ми я протегна.
— Та ето я причината за моята неучтивост. И длъжен съм да призная, съчетана е с твърде неустойчив темперамент. По природа съм холерик.
— И това го казва човек, който отхвърля старата медицина!
Той се усмихна.
— Справедлива забележка. Но аз се изразих метафорично.
— Наистина ли така гледате на влиянието на звездите? Смятате, че това е глупост?
Той вдигна рамене.
— Ах, не знам. Честна дума, не знам. Телата ни са микрокосмос на цялото творение. Можем ли да определим движението на едните, като изучаваме другите? Напълно вероятно да. Дори го намирам логично, но засега никой още не ми е предложил надежден научен метод как да се прави. Всичкото това зяпане на звездите, с което се занимават астрономите, ми изглежда празна работа, а те високопарно го превръщат в панацея. И с тези свои телескопи откриват нови и нови. О, много интересно! Но изпадат в такъв възторг, че напълно забравят причината за своите търсения. Впрочем, по-добре да оставя тази тема, преди да изляза вън от себе си за втори път този ден. Не може ли да започнем отначало?
— В какъв смисъл?
— Разкажете ми за своята пациентка, онази много странна вдовица Ана Блънди. Ще слушам с върховно внимание и каквито и забележки да направя, в тях няма да има неодобрение.
Все още се опасявах доколко мога да му се доверя и затова протаках, но Лоуър въздъхна и се зае с приготовления отново да падне на колене пред мен.
— Е, добре, добре — казах, като вдигнах ръце нагоре и се помъчих да сдържа смеха си. — Предавам се.
— Слава на небесата! — зарадва се той. — Не се съмнявам, че на стари години ще ме повали ревматизъм. А сега, ако не греша, казахте, че раната не заздравява?
— Да, и много бързо загнива.
— Пробвахте ли да не я бинтовате, а да я оставите да диша?
— Да, и това нищо не промени.
— Треска?
— Колкото и да е странно, няма, но то се знае, неизбежна е.
— Хранене?
— Не, освен ако дъщеря ѝ не е съумяла да ѝ даде малко овесена каша.
— Урина?
— Рядка, с мирис на лимон и стипчива на вкус.
— Хм… Лошо. Прав сте, не е добре.
— Тя ще умре. А аз искам да я спася. По-скоро исках. Намирам дъщеря ѝ непоносима.
Лоуър пусна последните ми думи покрай ушите си.
— Някакви признаци на гангрена?
Отвърнах, че не, но че и тя е неизбежна в скоро време.
— Според вас тя би ли се съгласила срещу аванс да…
— Не — отсякох категорично.
— Ами дъщерята? Ако ѝ предложа цяла лира за останките?
— Ако не се лъжа, вие познавате момичето.
Лоуър издиша шумно и неохотно кимна.
— Ето какво, Кола, ако умра утре, давам ви разрешение да ме анатомизирате. Не мога да разбера защо се вдига такъв шум около това. Нали после бездруго ще бъдат погребани? Какво значение има колко разрязани ще бъдат, ако са умрели с религиозна благословия? Или някой се съмнява, че добрият Бог не е способен да ги събере в едно за Второто пришествие?
Отвърнах му, че във Венеция положението е същото: кой знае защо на хората не им се нрави идеята да бъдат разрязани на парчета било то приживе, или след смъртта.
— Какво възнамерявате да правите със старицата? — попита той. — Ще я чакате да умре ли?
И тогава ме осени мисъл, която реших да споделя с него. Дотолкова доверчива душа съм, че и за миг не се поколебах.
— Я ми подайте бутилката — казах — и ще ви разкрия какво бих направил, ако бих имал такава възможност.
Той незабавно ми връчи бутилката, а аз за кратко обмислих крачката, която се канех да направя. Не бях напълно на себе си. Първо бях втрещен от жестоките му обвинения, после дойде огромното облекчение при неговото извинение и тези две противоположни чувства бяха толкова силни, че изгубих способността да мисля трезво. Не, никога не бих му се доверил, ако неговата надеждност и приятелство изглеждаха непоколебими; но след като бяха подложени на съмнение, желанието да му угодя и да докажа своята искреност взе връх над всичко останало.
— Моля да ми простите за тромавото изложение — казах, когато той се настани по-удобно на паянтовото ми легло. — Идеята ми хрумна, когато наблюдавахме гълъба в камбаната на помпата. Виждате ли, тя е свързана с кръвта. Ами ако по волята на случая кръвта се оказва недостатъчно, за да доставя хранителни вещества? Ами ако загубата на кръв означава, че тя не стига, за да избави сърцето от излишъка на топлина? Не може ли в това да се крие причината за прекомерна топлина в цялото тяло? Вече много години се замислям над въпроса не старее ли и кръвта заедно с тялото. Подобно на канал със застояла вода, в който всичко живо започва да умира, защото изходите са задръстени с мръсотия.