— Не се дръж нахално с мен! — избухнах. — Прекрасно знаеш за какво говоря.
— Нима?
— Да. Злоупотреби с моето великодушие и съблазни доктор Гроув от Новия колеж. И сякаш това е малко, предлагала си се и на студент, господин Престкот, и си настоявала той да те удовлетвори. Няма защо да отричаш, чух го от собствените му уста.
Тя пребледня като платно и дори само това може да се приеме като показателно колко безразсъдни са онези, които вярват, че нравът на човек може да се разчете по физиономията му — ето че и аз самият видях в тази бледност страх от разобличаване.
— Вие го чухте? — промълви тя. — От собствените му уста?
— Да.
— Ами тогава трябва да е истина. Такъв чудесен млад джентълмен като господин Престкот няма как да лъже, нали? Той е благородник, а аз съм само войнишка дъщеря.
— И какво, вярно ли е?
— Защо ви е да питате мен? Явно вие така мислите. Откога ме познавате? Ще станат вече четири години и сте уверен, че е истина.
— А как мога да мисля иначе? Всичко в поведението ти говори за това. Как да се доверя на отричането ти?
— Нищо не съм отричала — отсече тя. — Просто не е ваша работа.
— Аз съм твой господар. В очите на закона съм като твой баща и отговарям за поведението ти. Кажи ми сега кой беше човекът, който вчера излезе от къщата ви?
Един миг тя ме гледа озадачено, но после се сети за кого говоря.
— Беше един ирландец, който дойде да се види с мен. Дълъг път е извървял.
— Защо?
— Това също не е ваша работа.
— Напротив. Дългът ми както пред мен самия, така и пред теб е да ти попреча да навлечеш позор на семейството ми. Какво ще кажат хората, когато се разчуе, че Уд държат в дома си като прислужница продажна жена?
— Възможно е да кажат, че стопанинът, господин Антъни Уд, също прелюбодейства с нея, когато му падне случай. Че я води на Райските поля и там задоволява своята похот, а после отива в библиотеката и държи речи за поведението на другите.
— Това е съвсем друго.
— Защо?
— Няма да дискутирам с теб на сложни теми. Говоря сериозно. Но след като можеш да се държиш така с мен, нищо не ти пречи да го правиш и с всеки друг. Очевидно точно така се и случва.
— А вие самият още колко блудници познавате, господин Уд?
Тук вече поаленях от гняв и за всичко случило се в последствие обвинявах единствено нея. Жадувах само за простичък отговор. Искаше ми се тя всичко да отрече и тогава можех великодушно да я оправдая; или пък тя открито да си признае и да ме моли за прошка, каквато бих ѝ дал на драго сърце. Но тя не стори нито едното, нито другото и имаше наглостта да запрати обратно в лицето ми моите обвинения. И много скоро отношенията ни се гмурнаха в мрака, защото, каквото и да бе имало между нас, аз си оставах неин господар. Но с думите си тя ясно даде да се разбере, че напълно е забравила за това и злоупотребява с близостта ни. Нито един разумен човек няма да признае, че дори в обвиненията ѝ да имаше бегло основание, е възможно някакво сходство между моето поведение и нейното. Тя ми беше подчинена, а аз не се намирах в никаква зависимост от нея. Да не говорим, че никой не би търпял безсрамните ѝ думи. Аз самият дори в разгара на страстта си бях употребявал най-учтиви изрази и не можех да понеса подобен език.
Изправих се, шокиран от чутото, и направих крачка към нея. Тя се дръпна и се притисна до стената с разширени от ярост очи, протегна ръка и ме посочи със странен и заплашителен жест.
— Не смей да ме доближаваш — просъска.
Застинах като ударен от гръм. Не знам какво се канех да направя. Естествено, не ми е и хрумвало за насилие, не съм от онези, дето падат така ниско. Дори най-негодната слугиня никога не е търпяла побой от мен, колкото и да го е заслужавала. Не претендирам, че е кой знае какво качество, а в случая със Сара знам, че бих искал да я пребия до посиняване, та да отмъстя за гаврата с мен. Но съм сигурен, че не бих отишъл по-далеч от опит за сплашване.
Ала уплахът ѝ стигаше, за да изостави всички преструвки за покорство. Не знам какво би направила, ако бях приближил с още една крачка, но почувствах огромна решимост у нея и не се чувствах способен да ѝ дам отпор.
— Напусни дома ми — процедих, когато тя отпусна ръка. — Уволнена си. Няма да подавам жалба срещу теб, макар да съм в правото си. Но кракът ти да не е стъпил повече тук.
Без нито дума, но след като ми отправи поглед, изпълнен с върховно презрение, тя излезе от стаята. Секунди по-късно чух входната врата да се хлопва.
Четвърта глава
Ако бях Престкот, можех да заключа от този сблъсък, че Сара е обладана от зла сила; със сигурност в този миг имаше нещо мощно и ужасяващо в жеста ѝ и в пламъка в очите ѝ. Върху това ще поразсъждавам повече, когато му дойде времето. Ще кажа само, че никога не ми е минавала подобна мисъл, и мога напълно да отхвърля твърденията на Престкот.