Лоуър бе хвърлил големи усилия, за да си спечели покровителството на Бойл и други влиятелни хора. Вършеше безвъзмездно много задачи, правеше услуги и беше неоценим сподвижник. Наградата щеше да е поддръжката на Бойл за членството му в Кралското дружество, когато Лоуър най-после набра смелост да кандидатства за приемане в Лекарската колегия; застъпничеството му, щом се оваканти пост на придворен лекар, както и многото семейства, привлечени от Бойл да му станат пациенти, когато основа практиката си в Лондон. А Лоуър наистина заслужаваше и успеха си, и протекциите на Бойл, защото беше отличен лекар.
След като бе хвърлил толкова труд и бе вече на трийсет и две, готов да отправи предизвикателство към съдбата, той се боеше някакво случайно събитие да не му препречи пътя към тъй желаната награда. Кола не представляваше заплаха за него, дори да беше такъв, какъвто Лоуър се опасяваше, защото Бойл допускаше близост до себе си за заслуги и не открояваше фаворити сред покровителстваните от него. Ала с думите си доктор Уолис разпали завистта и тревогата на Лоуър, като хитро заложи на амбициите му с подхвърлянето как Кола имал навика да краде чужди идеи. Макар моят път в живота да е съвсем различен, не отричам умереният стремеж като този, подтикнал Темистокъл да се мери по слава с Милтиад и насърчил Александър да търси доспехите на Ахил. Ала прекомерното самолюбие, което прераства в горделивост и кара достойни хора да стигат до жестокост и безразсъдство, трябва да бъде заклеймявано от всеки разумен човек. Тъкмо към такъв порок Уолис подтикваше Лоуър и за известно време успя, въпреки че той мъжки се бореше със завистта си. Вероятно тъкмо тази борба изостри промените в настроенията му — от ликуване до мрачност, от дружелюбни изблици към остри укори, — които бяха причинили такива терзания на Кола.
Ала в началото всичко вървеше добре. Лоуър с въодушевление описваше новия си познат и виждах как се надява познанството им да прерасне в истинско приятелство. Още тогава вече проявяваше към Кола уважение и любезност, пренебрегвани по отношение на по-старите приятели.
— Знаете ли — осведоми ме с изражение на весело лукавство, — той е толкова добър християнин, че се залови да лекува старата Блънди. И то без надежда за заплащане или награда, макар че като италианец нищо чудно да се домогва до услугите на момичето. Според вас дали е редно да го предупредя?
Пуснах покрай ушите си тази последна забележка.
— А какво ѝ е на майката?
— Паднала и си счупила крака. Както изглежда, нараняването е лошо и са малки изгледите да прескочи трапа. Кола се зае да я лекува, след като момичето прояви наглостта пред хора да иде при Гроув и да му иска пари.
— А него бива ли го като лекар? Разбира ли от подобни травми?
— Това не мога да кажа. Знам само, че се зае с голям ентусиазъм за тази задача, напълно забравил за ядовете, които може да си навлече с подобна пациентка. Аплодирам неговата човечност, но не и здравомислието му.
— А вие самият не бихте ли я лекували?
— Само с голямо нежелание — призна, после помълча и добави: — Не, то се знае, бих я лекувал. Но се радвам, че не бях помолен.
— Значи този човек ви допада?
— Много. Той е самото обаяние и е вещ в много науки. Надявам се, че ни очакват много разговори по време на престоя му тук, а той изглежда ще се задържи дълго, защото е останал съвсем без средства. Трябва да се запознаете с него, гостите в града ни вече са рядкост. Трябва да се възползваме докрай от тях.
После изоставихме темата за италианския пътешественик и минахме към други. Когато се разделих с приятеля си, не ме напускаше смътна тревога, тъй като бях много огорчен от нещастието, случило се с майката на Сара. От последната ни среща с момичето бяха минали много месеци и времето бе поуталожило чувствата ми. Не съм човек, който упорства в омразата, и не умея да тая дълго обида, колкото и голямо да е нанесеното оскърбление. И въпреки че не желаех да възобновявам познанството ни, не желаех нови беди на това семейство и все още хранех към възрастната жена известна симпатия.
Тук отново признавам доброволно, че ми се щеше да проявя духовна извисеност. Колкото и силно да ме бе наранила Сара, исках да се покажа милосърден и опрощаващ. Може би това бе най-голямото наказание, което можех да ѝ наложа, защото така щях да я накарам да осъзнае в пълна степен своето безразсъдство и да удържа връх над нея с проява на снизходителност.