Затова след дълги размисли на следващата вечер се загърнах в плаща си, сложих си най-дебелите шапка и ръкавици (Кола без съмнение е прав, като пише за суровата зима; моят приятел господин Плот щателно бе събрал измервания, които сочат за лют студ. Вярно, че пролетта настъпи стремителна и ярка само седмица по-късно, но зимата държа страната в ледената си хватка до последния момент) и се отправих по посока на замъка.
Боях се да бъда видян и още по-притеснен бях, че ще се сблъскам със Сара, защото нямах основания да се надявам на топъл прием. Но нея я нямаше у дома; почуках, почаках за отговор, после влязох с леко сърце, с надежда, че ще успея да утеша майката, без да разгневя дъщерята. Ала старицата спеше, вероятно под действието на някакво лекарство, и макар да се изкушавах да я събудя, та да не се окаже, че съм бил път напразно, все пак се въздържах. Видът ѝ ме порази печално: хлътналите ѝ страни бяха тъй бледи, че лицето ѝ напомняше череп; дишането ѝ беше хриптящо и затруднено, а вонята в стаята — извънредно потискаща. Както повечето хора и аз често бях ставал свидетел на смърт: видях как умира баща ми, мои братя и сестри, братовчеди и приятели. Едни починаха млади, други — на преклонна възраст, било от нараняване, болест, чума или от старост. Мисля, че никой не доживява до трийсет години, без да се е запознал отблизо със смъртта във всичките ѝ образи. Ето и сега тя витаеше в къщата и очакваше своя час.
В този момент бях безсилен да сторя каквото и да било. Ан Блънди не се нуждаеше от практическа помощ, а каквато и да било духовна утеха не би била приемлива за нея. И докато я гледах, обзе ме внезапна безнадеждност, каквато възниква, когато имаш желанието да направиш добро, но не знаеш как. В този момент стъпки при вратата ме изтръгнаха от моята умисленост. От страх да не се срещна със Сара, бързо се скрих в присъединената малка стаичка, защото знаех, че врата от нея извежда на улицата.
Само че не беше Сара, стъпките бяха твърде тежки като за нея и аз поспрях, любопитен да разбера кой е дошъл в къщата. Предпазливо надзърнах през открехнатата врата — измама, която се срамувам да си призная, защото никой джентълмен не би трябвало да прибягва към такива похвати, — и се досетих, че мъжът в стаята трябва да е Кола, защото никой англичанин (поне по онова време) не би се облякъл така. Ала той се държеше странно и действията му дотолкова привлякоха вниманието ми, че аз задълбочих лошото си поведение и продължих да наблюдавам, като внимавах да не бъда забелязан.
При влизането си той също като мен се убеди, че вдовицата Блънди спи дълбоко, после коленичи до леглото ѝ, извади броеница и известно време усърдно се моли. Както споменах, и на мен ми идваше на ум да направя нещо подобно, естествено в по-протестантски дух, но познавайки добре старицата, съмнявах се да го одобри. След това той направи нещо още по-странно: извади мускалче, отвори го и сипа малко масло върху пръста си. Леко докосна челото ѝ и като направи кръст върху него, отново се помоли и после прибра мускалчето под връхната си дреха.
Това силно ме изненада, макар да би могло да се обясни с дълбока набожност, на която се възхищавах също толкова, колкото осъждах погрешната му вяра. По-нататък той напълно ме обърка, тъй като рязко се изправи и започна да претърсва стаята. Не беше обикновено любопитство, а целенасочено издирване — свали няколкото книги от полицата и ги прелисти една по една, преди да ги разтърси, за да провери няма ли да изпадне нещо. Едната, както забелязах, пъхна под палтото си, та да не се вижда. После отвори малката ракла до вратата, съдържаща всички притежания на семейството, прерови и нея. Каквото и да търсеше, не го намери, защото хлопна капака с дълбока въздишка и избърбори нещо на своя си език — не разбрах думите, но разочарованието в гласа му говореше само по себе си.
Застана насред стаята и явно се чудеше какво да предприеме, когато се появи Сара.
— Как е тя? — попита и сърцето ми потрепна при звука на гласа ѝ.
— Никак не е добре — отвърна италианецът. Имаше тежък акцент, но говореше отчетливо и явно много добре разбираше езика. — А ти не би ли могла да се грижиш по-добре за нея?
— Налага се да работя — отвърна Сара. — Сега, когато майка ми нищо не припечелва, положението ни стана още по-тежко. Ще оздравее ли?
— Рано е да се каже. Ще оставя раната да позасъхне, после отново ще я бинтовам. Боя се, че развива треска. Може и всичко да се размине, но това ме тревожи. Проверявай на половин час не се ли усилва треската и колкото и странно да звучи, завивай я добре.