Виждам, че тук спомените ми съвършено точно съвпадат с тези на господин Кола: изложението му за началото на разговора е вярно, затова няма да повтарям написаното от него. Но от себе си ще добавя следното: забелязах нещо, което той не споменава. Щом Сара влезе, помежду им възникна осезаемо напрежение и докато Сара се държеше съвсем нормално, разтревожена само за майка си, то в течение на разговора Кола ставаше все по-развълнуван и неспокоен. Отначало го отдадох на загриженост, че чудатото му поведение може да е било забелязано, но не беше това. Трябваше незабавно да се измъкна на улицата, докато още имах възможност да го направя, без да са ме усетили, но не можех да се заставя да тръгна.
— Да, наистина съм щастливка. Простете, господине. През ум не ми е минавало да ви нагрубявам. Мама ми разказа колко умело и грижливо сте се отнесли с нея и двете сме ви дълбоко признателни. Не сме свикнали с такава доброта. Искрено моля да ме извините за дръзките думи. Много се боях за нея.
— Няма защо. Само не очаквай чудеса.
— Ще дойдете ли пак?
— Утре, стига да успея. Ако се влоши, потърси ме при господин Бойл. А сега, относно плащането… — подхвана той.
Предавам кажи-речи дума по дума разговора, цитиран от господин Кола, и потвърждавам, че неговата версия, доколкото самият аз помня, е безупречна. Ще добавя само едно нещо, което, кой знае защо, е пропуснато в описанието му. Когато заговори за плащане, той направи крачка към нея и положи ръка на рамото ѝ.
— А, да, плащането! Как можах да си помисля, че ще забравите за него? Трябва да го уредим незабавно, нали така?
Едва тогава тя се отдръпна и го поведе в стаичката, където аз се сгуших в тъмната част, та да не бъда забелязан.
— Е, хайде, лекарю, ела си вземи заплащането.
И както Кола пише, тя легна и вдигна полата си с най-безсрамен жест. Само че Кола не споменава за тона ѝ, за треперещия ѝ от гняв и презрение глас и за присмехулната ѝ гримаса.
Кола се поколеба, после отстъпи крачка назад и се прекръсти.
— Отвращаваш ме — каза.
Всичко го има в ръкописа му, аз просто плагиатствам неговите думи. Но отново намирам разлика в интерпретирането, защото той твърди, че бил ядосан, а аз не долових такова нещо. Видях ужасѐн човек, сякаш зърнал самия дявол. Очите му бяха разширени и само дето не се разплака от отчаяние, когато се дръпна от нея и отклони поглед. Много дни минаха, преди да узная причината за такова необичайно поведение.
— Боже, прости на своя слуга, защото съгреших — избъбри той на латински, което аз разбрах, а Сара — не.
Добре си спомням. Той бе ядосан на себе си, не на нея, защото тя бе за него нищо друго, освен една съблазън, на която трябваше да устои. После с препъване избяга от стаичката и от къщата и въобще не тръшна вратата, това е вярно, защото бързаше твърде много, та да я затвори дори.
Сара остана да лежи на сламеника и дишаше тежко. Претърколи се на една страна, прикри глава с ръце и я зарови в сламата. Помислих, че просто ще заспи, докато до мен не стигнаха горчивите ѝ ридания. Буквално се задъхваше от сълзите си, а душата ми се късаше и в един миг у мен отново пламна цялата ми някогашна обич към нея.
Непосилно ми бе да се преборя със себе си, не се забавих да помисля какво правех. Тя никога не бе плакала така преди и звуците на тази толкова силна тъга нахлуха в сърцето ми и измиха всичката горчивина и злопаметност, като я оставиха обновена и чиста. Направих крачка напред и се отпуснах на колене до момичето.
— Сара? — повиках я тихо.
При звука на гласа ми тя подскочи уплашено, смъкна надолу роклята, за да прикрие голотата си, и в ужас се отдръпна от мен.
— Какво правите тук?
Можех да се впусна в дълги обяснения, да съчиня как съм дошъл единствено от тревога за майка ѝ, но изражението на лицето ѝ ме накара да изоставя всякакво притворство.
— Дойдох да те помоля за прошка. Не я заслужавам, но бях несправедлив към теб. Разкайвам се за думите си.
Толкова просто бе да го произнеса и като изрекох думите, почувствах, че през всички тези месеци те бяха чакали възможност да се откъснат от устата ми. Веднага се почувствах по-добре, сякаш освободил се от мъчителен товар. Струва ми се, дълбоко вярвах, че не дали ще ми прости беше важното, защото тя бе в пълното си право да не го направи, исках само да повярва в искреността на моето разкаяние.
— Странно време и място сте избрали за извинение.
— Знам. Но загубата на твоето приятелство и уважение ми е непоносима.
— Видяхте ли какво се случи тук?
Помълчах, преди да призная истината, после кимнах.