Тя не ми отговори веднага, но изведнъж я обзеха тръпки. Помислих, че отново е заплакала, но после за своя изненада видях, че се смее.
— Наистина сте необясним човек, господин Уд. Напълно сте ми непонятен. Ту без всякакви доказателства ме обвинявате в най-развратно поведение, ту след като ставате свидетел на това тук, ме молите за прошка. Как да ви разбера?
— Аз и сам понякога не се разбирам.
— Майка ми умира — продължи тя, смехът секна и настроението ѝ мигом се промени.
— Да — промълвих. — Боя се, че е така.
— Длъжна съм да го приема като Божията воля. Но не мога. Странно е всичко това.
— Защо? Никой не е твърдял, че послушанието и смирението се удават лесно.
— Така се боя да я изгубя. И изпитвам срам, защото едва понасям да я гледам такава, каквато лежи сега.
— Как си счупи крака? Лоуър ми каза, че паднала, но как можа да се случи?
— Блъснали са я. Вечерта, след като затворила перачницата, се върнала тук и заварила мъж, който ровел из раклата ни. Достатъчно добре я познавате и ще се досетите, че не е побягнала от дома. Мисля, че той си е тръгнал с насинено око, но я блъснал на земята и я ритал. С един от ритниците си ѝ счупил крака. Тя е стара и слаба и костите ѝ са съвсем крехки.
— Защо не казахте на никого? Защо не подадохте жалба?
— Тя го е разпознала.
— Ами още по-лесно е било.
— Напротив. Някога е бил на служба при Джон Търлоу, както и баща ми. Дори и днес, каквото и да е направил, никога няма да го хванат и накажат.
— Но какво…
— Както ви е известно, нищо не притежаваме. Във всеки случай нищо, което би го привлякло. Единствено книжата на баща ми, които ви дадох. Помните ли, казах ви, че тези документи са опасни. Още ли са у вас?
Уверих я, че ще са нужни немалко часове да бъдат открити в стаята ми, дори някой да узнае кой ги пази.
После ѝ разказах как и Кола най-щателно претърси дома им.
— Защо наказваш Своите слуги, Господи? — Сара печално поклати глава.
Прегърнах я и легнахме заедно. Милвах я по косата и се опитвах да я утеша. Но колко малко утеха можех да ѝ дам.
— Трябва да ви разкажа за Джак Престкот — каза тя след малко, но аз я спрях.
— Не искам да чувам… Не ми е нужно да знам нищо.
Каквото и да беше, най-добре бе да се забрави. Не желаех да слушам, а тя беше благодарна, че я избавих от унижението да говори.
— Ще се върнеш ли на работа у нас? — попитах я. — Не е най-изгодното предложение, но ако в града се разчуе, че семейство Уд са те наели, това ще ти върне доброто име, да не говорим за парите.
— А майка ви ще ме приеме ли?
— О, да. Тя много се разсърди, когато ти си отиде, и непрестанно мърмори и се оплаква как всичко у дома вървяло по-добре, докато си била с нас.
Тя се усмихна; знаех, че в присъствието на Сара майка ми не би си позволила да отрони и една похвална дума, та момичето да не се възгордее.
— Може би така и ще сторя. Макар че сега, като не трябва да плащам на лекари, нуждата ми от пари намаля.
— Твърде далеч отиваш с покорството си на Божията воля. Ако е възможно, редно е майка ти да получи всички нужни грижи. Откъде знаеш, че това не е изпитание за любовта ти към нея и не и е писано да оздравее? Иначе смъртта ѝ би била наказание за теб, задето не си ѝ осигурила лечение.
— Мога да си позволя само услугите на бръснар, а дори и такъв сигурно ще ми откаже. Тя не приема никакво лечение от мен, а и бездруго не бих могла да ѝ помогна.
— Защо?
— Мисля, че просто е стара и ѝ е време да умре. Нищо не мога да сторя.
— Възможно е Лоуър да помогне.
— Нека опита, стига да има желание, бих била много щастлива, ако успее.
— Ще го попитам. Ако този Кола каже, че майка ти не е повече негова пациентка, Лоуър може да бъде убеден. Не би тръгнал да обижда колега, като дойде да я лекува без позволение, но мисля, че лесно ще го получим.
— Нямам с какво да платя.
— Ще измисля нещо, не се тревожи.
Изправих се с огромно нежелание. От всичко на света най-много би ми се искало да прекарам цялата нощ с нея, защото никога не го бяхме правили преди и такава идея ме примамваше: да слушам биенето на сърцето ѝ и да усещам дъха ѝ върху бузата си ми изглеждаше най-сладостното преживяване. Но тя трябваше да възстанови доброто си име, а аз — да запазя своето. Тогава Оксфорд не приличаше на кралския двор и в него я нямаше днешната разпуснатост. Всички си държаха ушите отворени и мнозина бързо си спечелваха порицание. И с мен беше така.
Майка ми промърмори само незначителни възражения, когато обявих, че Сара се е разкаяла за греховете си и добавих, че те всъщност далеч не са били такива, както ги е раздула мълвата. Милосърдието изисква да се прости на грешника, ако разкаянието му е истинско, завърших пледоарията си.