Лоуър отново простена.
— Не ми припомняйте. Ако не намеря още няколко образци на мозъци, няма и да стигне до печатарите. Добре би било да осъдят някого на обесване.
— Впрочем, в затвора лежи един младеж и бъдещето му не е обещаващо. Джак Престкот. Нещата вървят натам, че след около седмица ще го обесят. Бог знае, че си го е заслужил.
Както виждате, така стана, че аз напомних на Лоуър за Престкот, чийто арест десетина дни преди този разговор предизвика известна суматоха в града. Така че аз бях инструментът, под чийто натиск Лоуър да се домогва до трупа на нещастника. Мисля, че наистина Лоуър е поканил Кола да го придружи, а не сам Кола е измислил начин да посети младежа в затвора, както е предположил доктор Уолис. В действителност, както ясно ще покажа по-нататък, господин Кола е имал основателни причини да не се среща с Престкот. За него вероятно е било стъписващо да се сблъска внезапно с човек, когото е срещнал по-рано.
Споменаването на Престкот естествено ме върна към мисли за Сара Блънди и болестта на майка ѝ и аз попитах Лоуър дали не би се заел да лекува старицата.
— Не — твърдо заяви той. — Не мога да лекувам пациент на друг лекар, та макар Кола дори да не е лекар. Това не е прието.
— Но, Лоуър — възразих аз, — той също няма да я лекува и тогава жената ще умре.
— Ако сам той ми го каже, ще си помисля. Но чух, че не била в състояние да плати.
При тези му думи се намръщих, защото бях наясно, че приятелят ми от природна доброта и в свой ущърб лекува мнозина, които не можеха да си позволят услугите му. Като видя реакцията ми, Лоуър се смути.
— Друго щеше да е, ако сам бях предложил, като ми е известна ситуацията им, но дъщерята по най-отблъскващ начин се натрапи на Кола, без да го предупреди, че няма пари. Ние, лекарите, си имаме своята гордост. А и аз не искам да я лекувам. Ти най-добре от всички би трябвало да знаеш какво представлява дъщерята и съм смаян, че ме молиш.
— Може би съм грешил. Сара беше оклеветена, поне отчасти, сигурен съм в това. А и не те моля да лекуваш нея, а майка ѝ. Ако трябва, аз ще поема разноските.
Той се замисли за момент, както и очаквах, защото беше прекалено добър човек — и като лекар с голяма нужда от пациенти, — че да се откаже от някой болен.
— Ще говоря с Кола. Да видим какво ще каже той. Така или иначе днес ще се видя с него. А сега ме извинете, приятелю, имам натоварен ден. Бойл провежда опит, на който искам да присъствам, ще трябва да измисля начин да се видя със споменатия от вас младеж и като връх на всичко останало ми предстои да прегледам доктор Уолис.
— Болен ли е?
— Надявам се, че да. Ще бъде отличен пациент, ако успея да го излекувам. Той е вътрешен човек в Кралското дружество и ако двамата с Бойл ме подкрепят, членството ми там е осигурено.
На тази оптимистична нотка се сбогува с мен — само за да узнае, както виждам от ръкописа на Уолис, че приятелят му Кола уж се кани да си присвои идеите му. Горкият! Нищо чудно, че се е държал така зле с Кола същата вечер. Макар че, прави му чест, никога не изрече и дума против италианеца. Лоуър се стараеше да не отправя обвинения, ако не е напълно уверен в правотата си. Уви, малцина са тези, прилагащи на практика подобни принципи. Срещал съм много учени, които с най-сериозен вид философстват за лорд Бейкън и за достойнствата на индуктивния метод, и все пак с готовност дават ухо на всякакви слухове, без да си дават труда дори да се усъмнят в тях. „Струва ми се обосновано“, подхващат и не съзнават, че това е пълна глупост. Обосноваването не може да ти се струва, в това е цялата му същност. То може да се представи, а ако ти се „струва“, не е никакво обосноваване, никаква логика няма тук.
Както е известно, Лоуър поговори с Кола, а аз — със Сара и я убедих, че друг изход няма и трябва да поднесе извинение на италианеца, та той отново да се съгласи да лекува майка ѝ. Ще ви кажа, че не ми беше никак лесно да го постигна, защото и собствената ѝ смърт да я заплашваше, това гордо и странно момиче нямаше да бъде убедено с никакви думи и доводи да отстъпи. Ала на карта бе поставен животът на друг човек и тя призна, че е длъжна да се смири. Аз, от своя страна, се тревожех, че италианецът ще поднови своите домогвания и реших да намаля опасността, като сам му предложа заплащане. Това означаваше два месеца да остана без нови книги, но щеше да е за добра кауза, за правилно насочена благотворителност.
Само че пари нямах. Доходът ми по онова време се изчерпваше с ежегодни вноски плюс лихва по сума, с която бях услужил на мой братовчед, за да си купи таверна, и той бе поел задължението да ми плаща по шейсет и седем лири всяка година на Благовещение. Издължаваше се коректно и аз бях напълно удовлетворен от това изгодно вложение на парите си, тъй като няма нищо по-надеждно от собственото семейство, макар че и в него човек не може да бъде докрай сигурен. Само че той не можеше и не би приел да плаща предварително, а малко преди това се бях охарчил здраво, като си купих нова виола. Давах всичките си налични пари на майка си за поддръжката на дома и няколко месеца карах без пукнат грош в джоба, бях принуден да живея скромно. Сумата от три лири, която се наех да платя на Кола, надхвърляше много възможностите ми. Събрах двайсет и четири шилинга, взех назаем още дванайсет от приятели и изкарах девет от продажба на книги. Оставаха ми още петнайсет шилинга и именно заради тях набрах смелост и си уговорих среща с доктор Гроув.