Пета глава
Не се познавах с него, поназнайвах нещичко само от приказките на други хора, а му бе излязло име на гневлив човек с мъчен характер, назадничави възгледи и склонност към жестокост, когато е пийнал повече. Говореше се още, че е много умен, но след всички житейски превратности будната му интелигентност с годините се е опорочила от озлобление и злопаметност. Уолис, както забелязвам, се отзовава добре за него, Кола също. Несъмнено е умеел да демонстрира голяма любезност, стига да пожелае, и се е превръщал в самото очарование, ако реши, че човекът насреща му е достоен или равен на него. Но една среща с Гроув си беше лотария и той използваше събеседника за свои собствени цели според настроението си.
Всичко това ми беше известно и все пак отидох при него, защото не се сещах към кого друг да се обърна за помощ. Никога не съм имал заможни приятели, напротив, повечето ми познати бяха още по-бедни от мен. Уверих се, че слуховете са очернили Гроув също както бяха оклеветили Сара и че докторът е силно натъжен от безпричинната злоба срещу бившата му прислужница. Добре разбирах, че не би искал участието му да става общо достояние, макар и само за запазване на добра репутация, но вярвах, че тайно би ѝ помогнал на драго сърце.
Затова отидох при него и в крайна сметка му докарах смъртта. За да няма недоразумения, открито заявявам този факт. Всички излагат в разказите си собствените си изводи и мисли, своите доводи и подозрения за това как и защо се е случило това събитие. Приведени са всевъзможни доказателства. Кола се опира на самопризнанията на Сара в съда и я приема за виновна с твърдението, че няма как да се отрече заявеното под клетва, а аз съм готов да призная, че в повечето случаи това наистина е най-силното възможно доказателство. Престкот в помътения си ум използва процедурата на правна аргументация, като търси на кого е най-изгодно това престъпление и при отсъствието на противоречащи на извода му сведения заключава, че виновникът е Томас Кен. Доктор Уолис прилага към смъртта на Гроув собствената си могъща логика, убеден, че острият му ум ще обхване всички тънкости по случая и ще изведе обосновани заключения. Всички са били уверени в непогрешимостта на съдебния си метод, на който са били принудени да стъпят, защото единственият свидетел, способен да реши съмненията, им беше недостъпен: никой от тях не видя кой сложи отровата в бутилката. Аз видях.
В своя труд „Новият органон“ лорд Бейкън поставя особено ударение на доказателствата, с обичайната си бляскава проницателност обсъжда различните им категории и намира всичките ненапълно адекватни. Заключава, че нито едно доказателство не носи абсолютна сигурност, и човек би помислил, че подобен извод е еднакво отчайващ и за учените, и за магистратите. Историците и теолозите са се научили да приемат този факт: първите скромно обуздават претенциите си, а вторите издигат пищните си творения върху далеч по-надеждния фундамент на Божественото откровение. Защото без неоспорими доказателства какво е науката, освен прехвален набор от догадки? Без да имаме пълна увереност в състава на престъплението, как изобщо можем да пратим с чиста съвест хора на бесилката? Свидетелите може да лъжат, а както добре ми е известно, дори невинният може да си признае злодеяние, което не е извършил.
Но лорд Бейкън не е изпаднал в отчаяние и твърди, че има указателен знак, сочещ само в една посока и недопускащ други тълкувания. Съвършено независимият очевидец, който нищо не печели от разкритието, и в добавка има способностите да наблюдава и излага събитията, бидейки с благороден произход и солидно образование — ето това е възможно най-надеждният свидетел и неговите показания са с решаваща сила, превъзхождащи всички останали категории доказателства. Тук претендирам за такъв статут и заявявам, че онова, което ще изложа нататък, изключва всякаква възможност за по-нататъшни спорове по въпроса.