После отново ме погледна и ми се изсмя открито.
— Олеле, истина е. Виждам по лицето ви. По-хубав анекдот от това, здраве му кажи. „Книжният червей и развратницата“, истински сюжет за поема. Героична епистоларна творба в хекзаметър. Тема, достойна за самия Милтън, стига да не беше толкова гнусна за перото му.
Той отново избухна в смях, а лицето ми пламна от срам и гняв, но знаех, че никакви възражения няма да го откъснат от развлечението му.
— Я стига, господин Уд — продължи, — няма как дори вие да не съзирате смешката. Кроткият невзрачен учен се е отдал изцяло на заниманията си, заровен като мишчица сред своите ръкописи, със зачервени очи от това, че не вижда бял ден, а ние се чудим и маем как така усилията му не носят никакви плодове. Дали в ума му не се е заформил някой грандиозен труд? Дали трудности по зачатието не отлагат раждането на шедьовър? И най-сетне се натъкваме на отговора. Не е каквото сме си мислили. Причината била, че докато всички си мислят как работи, той се търкалял в прахоляка със слугинята си. Нещо повече, убедил майка си да приеме момичето в своя дом и така превърнал прислужницата в блудница, а майка си — в сводница. Е, кажете, че не е идеалната ирония.
Теолозите ни учат, че жестокостта произлиза от дявола, и наистина той е първопричината, защото няма съмнение, че в същината ѝ е злото. Но за мен истинската жестокост се корени в извратена представа за удоволствие, защото жестокият човек се наслаждава на терзанията, които причинява на другите, и също както изкусен музикант, свирещ на виола или клавесин, е способен да извлече от инструмента си всевъзможни хармонии, така и жестокосърдечният по своя воля извиква мъка и унижение, тъга и безсилен гняв, угризения и страх. Някои съумяват да ги произведат всичките — наведнъж или поотделно — с нюансиран подход, като ту упражняват гръмко насилие над обекта си, докато звуците в съзнанието му станат непоносими, ту минават на тихи нотки и човъркаш болезнено душата с прелъстителна наслада. Гроув беше истински майстор в изкуството на жестокостта, отдаден ѝ единствено в името на собственото си удоволствие и възторг от уменията си.
Ако Томас Кен (както подозирам) редовно е бил подлаган на подобно отношение, само мога да се възхищавам на смирението, с което е понасял непрестанната гавра, несъмнено прикривана пред останалите членове на факултета. Мъченията насаме са далеч по-желани от мъчителя и по-тежки за страдалеца, който не може да опише своята Голгота, без да изглежда слаб и глупав в очите на околните, а това му причинява нови мъки, този път предизвикани от него самия. Знам, че ставам смешен и нелеп, като преразказвам всичко това. Но няма как да го премълча и само мога да се надявам, че ще бъда разбран. Всеки в някаква степен е бил посрамван и подиграван, така че е наясно как този тормоз замъглява преценката и обърква ума, докато измъчваният не започне да се чувства като бито вързано животно, което копнее да се отърве, но не знае как да се откъсне от въжето си.
Мъките ми не бяха свършили още; Гроув виждаше колко лесна плячка съм и колко безпрепятствено може да ме обработва, защото ми липсват уменията, с които други пренебрегват подобни атаки или си изграждат защита срещу злонамерените.
— Не мога да си представя — продължи той — как доктор Уолис би продължил да търпи в така любимия ви архив присъствието на човек като вас. Похотливите често вредят далеч повече от злоумишлените. Помислете как ще бъдат заклеймени майка ви и цялото ви семейство, като се разчуе, че тя държи бардак за сина си и плаща на развратницата му от джоба си.
— Защо го правите? — попитах отчаяно. — За какво ви е да ме мъчите така?
— Аз? Да ви мъча? Как ви хрумна? По какъв начин точно ви мъча? Та аз просто излагам фактите. „Защото ние не можем да не говорим за това, що сме видели и чули“ (Деяния, глава 4, стих 20). Това са думи на самия свети Петър. Нима е правилно грехът да остане ненаказан, а прелюбодеянието — неразкрито?
Той замълча и лицето му внезапно помрачня, всичката веселост изчезна от него, заместена от черен гняв, досущ като небето, преди от него да изригне светкавица.
— Наясно съм що за човек сте вие, господин Уд. Знам, че вие ми пратихте момичето за прислужница, та вашият приятел господин Кен да може да ме обвини в порочност. Тъкмо вие разпространявахте из града гнусни слухове, за да опетните името ми и да ме лишите от онова, което ми се полага по право. Господин Престкот всичко ми разказа, той е толкова честен човек, колкото вие сте отдаден на лъжите. И имате нахалството да идвате да ми просите пари. Като някакъв мърляв просяк протягате оклепана с мастило ръка. Никакви такива. Вие заслужавате и ще получите единствено моята ненавист. Мислехте си, че може да кроите интриги срещу мен и да избегнете възмездието ми, така ли? Спечелихте си опасен враг, господин Уд, и скоро ще разберете, че сте допуснали най-лошата грешка в живота си. Лично прочетох вината по лицето ви и повярвайте, ще си платите докрай за нея. А сега се махайте и да не съм ви видял тук. Надявам се, ще ми простите, че няма да ви изпратя до вратата. Червата ми не щат да чакат повече.