Той се изправи, изпусна чудовищна пръдня и отиде в другата стая. Чух го как с пъшкане смъкна панталоните си и се настани на нощното гърне. Бях претърпял възможно най-жалко поражение срещу нападките му, на които не съумях да окажа никаква съпротива. Седях изчервен като някакъв малчуган и едва смънках няколко куци фрази. А бях достатъчно мъж, че да изгарям от ярост при обидите му. Но вместо да постъпя както подобава на мъж, държах се като недорасъл; неспособен да му хвърля достоен отговор в лицето, погодих му детински номер зад гърба, а после като ученик шегаджия се изнизах от стаята със заблудата, че съм сторил поне нещо в своя защита.
А то бе следното: взех от масата пакетчето с праха и го изсипах докрай в бутилката с бренди, поставена до креслото.
„Почерпи се с това — казах си на излизане. — И дано червата ти те изтормозят.“
Тръгнах си с надеждата той да прекара безсънна нощ заради стомашни болки. Кълна се в Бог и във всичко свято, че не му мислех нищо по-лошо. Вярно, исках да се гърчи в мъки и дори се боях, че прашецът няма да е достатъчен за желания от мен ефект. Но не съм му пожелавал смъртта, нито съм имал намерения да го убивам. Дори нямах представа какъв е този прах, а и без това никога преди не бях чувал за арсеник. Съмнявам се, че дори сред образованите хора съществува повече от един на две дузини, който да е наясно за него. Не всички сме лекари или експериментатори. Дори господин Щал никога не беше споменавал тази субстанция, когато вземах при него уроци за химически техники.
Шеста глава
Когато излязох навън, беше съвсем тъмно, нощта бе студена и влажна, пронизвана от северен вятър. Противна нощ за онези, които не я прекарват под покрива си, и все пак не исках да се върна у дома, нито пък ме привличаше компания на приятели. Мислите ми бяха заети само с едно, но него с никого не можех да споделя, а в подобни обстоятелства всякакъв друг разговор би ми изглеждал празен и безсмислен. Не бях в състояние да се настроя и за музициране. Обикновено съществува невероятен покой в развитието на музикалната пиеса и в сладостната неизбежност на добре конструирания финал. Но през онази вечер не ме теглеше към нито едно произведение, написано по този канон, и никаква хармония не би уталожила пълния смут в мислите ми.
Желаех да видя Сара и копнежът растеше у мен, въпреки всичките ми опити да го потисна. Не се стремях към общуване или разговор, по-скоро у мен започваше да се развихря негодувание, че тя и само тя е източникът на струпалите се на главата ми беди. Отново се върнаха всичките ми подозрения и ревност, които смятах за отминали завинаги. Но ето че се бяха изтръгнали на свобода; така сухо дърво в лятна гора пламва от искра, прерастваща при най-лекия вятър в необуздан пожар. С пламналия си мозък виждах своите извинения като фарс, а угризенията — неуместни. Всичките ми подозрения (така говорех сам на себе си) бяха верни, защото върху момичето тегнеше проклятие и всеки, станал неин приятел, си плащаше за добротата. Такива бяха мислите ми, докато крачех по улицата на Новия колеж, загърнат в дебелия си зимен плащ, а обувките ми се бяха навлажнили вече от калта, която започваше да се сковава от студа. Като свърнах от Главната улица по „Мъртън“, окончателно се уверих, че не ми е по силите да се прибера и да се изправя пред майка си. Щеше да ми се наложи да крия каква болка мога да ѝ причиня в бъдеще, ако Гроув изпълни заканата си и изложи семейството ни на позор.
Вече отивах към Сейнт Олдейтс и мислех да изляза извън града, за да повървя покрай реката, защото шумът на течащата вода е още един проверен метод за успокояване на душата, както го потвърждават много авторитети. Но не ми беше писана подобна разходка тази вечер, тъй като едва бях отминал Крайст Чърч, и забелязах в далечния край на пътя слабичка фигура, загърната в тънък шал, който надали я пазеше от студа. Момичето бе стиснало вързоп под мишница и с бърза решителна крачка напускаше града. По стойката и походката веднага разпознах Сара, отправила се (така реших в трескавото си състояние) на тайна среща.