Видях възможност да удовлетворя най-сетне всички свои подозрения и се вкопчих в нея, без да му мисля много. Естествено знаех, че Сара често напуска Оксфорд вечер и дълго гостува някъде, когато имаше свободен ден. Веднага бях решил, че го прави, за да припечели в малки околни селища, където никой не я познава. Наказанията и глобите за разпътничество бяха толкова строги, че само много неразумна жена би се занимавала с този занаят в родния си град. Разбирах, че тези предположения са пълни глупости, но колкото повече убеждавах себе си, че тя е порядъчна жена, толкова по-гръмко се смееха демоните в душата ми, докато не започна да ми се струва, че и аз като Престкот съм напът да се лиша от разсъдъка си, дотолкова яростни бяха противоречията в мислите ми. Затова реших да пропъдя бесовете и да изясня истината, след като самата Сара отказваше да даде обяснение и така само разпалваше любопитството ми.
Като разказвам всичко това, ще приведа още един пример как при погрешно предположение може да се стигне до погрешни изводи на базата на неоспорими факти. Доктор Уолис излага своя теория за зловреден съюз между Кола и недоволни радикали и заявява, че тя се потвърждава от младата Блънди, която често пътува между Бърфорд на запад и Абингдън на юг и разнася съобщения до сектантите. А те, уверен е Уолис, ще скочат като един, когато убийството на Кларендън потопи страната в безредици. В разговора си с него Сара е отрекла участието си в подобни кроежи, но го е направила така, че Уолис (този тъй проницателен за лъжата човек!) се е уверил, че тя лъже и прикрива противозаконна дейност.
Така е, тя го е излъгала. И е прикривала противозаконни действия, това също е вярно. Тук доктор Уолис безпогрешно е разпознал лъжата. Момичето се е бояло, че ако той узнае с какво се занимава, сурово наказание очаква не само нея, но и много други хора. Тя не беше от онези, които се стремят към мъченичество от гордост, но бе готова да го приеме със смирение, ако не можеше да го избегне с чест — и това определи съдбата ѝ. Ала във всичко останало доктор Уолис се е заблуждавал.
Отидох веднага в таверната на братовчед си, където помолих да ми дадат кон. За щастие околният район ми бе добре познат и не ми бе трудно по заобиколен път да вляза в Абингдън от другата страна и да пристигна там много преди Сара. Плащът ми беше тъмен, бях нахлупил ниско шапката си, а според единодушното мнение на всички съм човек с незапомняща се външност, който не се откроява в тълпата. Не ми беше трудно да си намеря закътано място край пътя от Оксфорд и да я причакам да се появи, което се случи половин час по-късно. Също така лесно бе да я проследя и да разбера какво прави, защото тя не се стараеше да прикрие движенията и посоката си в своето неведение, че е следена. В Абингдън има малък кей край реката, където обикновено се разполага пазар; тя се насочи тъкмо натам и почука на вратата на постройка, служеща за складиране на селскостопанска продукция вечерта преди пазара. Стоях нерешително и не знаех какво да предприема по-нататък. Тогава забелязах, че един след друг идваха и други и биваха пускани да влязат. За разлика от Сара тези хора се озъртаха предпазливо и бяха прикрили лицата си.
Дръпнах се в един вдаден навътре вход, за да обмисля видяното, изпаднал в пълно недоумение. Признавам, и аз като Уолис най-напред помислих, че става дума за сбирка на радикали, защото Абингдън бе прословуто гнездо на размирници. И все пак беше странно в град, на който му се носи такава слава, хората да идват тъй потайно, сякаш вършеха нещо, което и сектантите не биха одобрили.
Не се отличавам нито с кураж, нито с дързост и да се поставя сам в рискована ситуация беше крайно необичайно за мен, но изгарях от любопитство и съзнавах, че ако седя отвън и чакам да ме завали дъждът, няма да получа никакви отговори. Дали биха ме нападнали? Не беше изключено. Този тип хора не се славеха като миролюбиви и се бях наслушал на достатъчно страхотии за тях, та да ги смятам способни на всичко. Разумен човек би се измъкнал оттам; отговорен човек би отишъл да докладва на магистрат. Но макар да се смятах и за двете, не сторих ни едното. Сърцето ми блъскаше в гърдите, а стомахът ми се бе сгърчил от страх, когато отидох до вратата при суровия на вид мъж, който пазеше отпред.
— Добър вечер, братко — каза той. — Добре дошъл.