Не бях очаквал подобен поздрав; не бе проявено никакво подозрение и вместо с предпазливост, бях посрещнат открито и дружелюбно. Но все още нямах представа за какво става дума. Единствено, че Сара, заедно с много други, беше влязла в сградата. С кого щеше да се види? На що за сборище присъстваше? Не знаех, но окуражен от липсата на подозрителност, се изпълних с още по-голяма решимост да разбера.
— Добър вечер… братко — отвърнах. — Може ли да вляза?
— Разбира се — малко се учуди той. — Разбира се, че може. Макар че ще ти се види тесничко вътре.
— Дано не съм закъснял. Идвам от друг град.
— А! — кимна той доволно. — Това е добре. Тогава си двойно добре дошъл, който и да си.
И ме подкани с жест да вляза в склада. Донякъде успокоен, но все още съзнаващ, че може да попадна в капан, минах покрай него.
Озовах се в малко и слабо осветено с няколко газени лампи помещение. Беше топло, което ме изненада, тъй като не видях запален огън, а навън беше студено; постепенно осъзнах, че топлината идеше от телата на поне четирийсет души, които седяха или коленичеха на пода почти напълно неподвижни, поради което дори не приличаха на живи. Илюзията бе за струпани бали сено или купчини царевица.
Още по-объркан си проправих път до дъното на стаята и приклекнах в тъмното, като се стараех да прикривам лице с плаща си, докато всички останали бяха с открити глави в някакъв жест на родство, та дори и жените, което намерих за непристойно. Видя ми се странно: подобни хора отказваха да свалят шапки дори в присъствието на краля, какво оставаше за някой по-нископоставен. Само Бог, твърдяха те с присъщото си високомерие, бил достоен за такава чест.
Реших, че съм попаднал на сборище на квакери или друга някаква секта, но знаех достатъчно за квакерите, за да съм наясно колко това тук не приличаше на техните молитвени сбирки. На тях рядко се събираха повече от дузина хора и никога на такива места. После си казах, че вероятно наистина са размирници, дошли тук да организират бунт. Чак ми прилоша от тази мисъл: с моя късмет сигурно тъкмо днес щяха да дойдат стражи, да заобиколят склада и да ме отведат в затвора за подстрекателство към въстание. Но защо присъстваха жени? И защо цареше такава тишина? Както е известно, в природата на сектантите е да вият дружно и пронизително, да крещят един през друг мнението си, да проклинат всичко и всеки. А тези тук покой и дух на лекота никак не се връзваха с дяволските им порядки.
Внезапно забелязах как всички погледи се насочиха към едно място. Вниманието на събралите се бе приковано към неясна фигура до отсрещната стена. Минаха няколко минути, преди зрението ми да привикне към полумрака и да схвана, че това е Сара, с разпиляла се по раменете ѝ черна коса и с наведена глава, тъй че лицето ѝ не се виждаше. Нова загадка. Сара не правеше нищо и присъстващите очевидно нищо не очакваха от нея. Май аз бях единственият, който не изпитваше пълно удовлетворение.
Не знам колко дълго бе стояла така, може би още от влизането си в склада, а оттогава бе минал повече от половин час; знам само, че стояхме още близо десет минути в пълна тишина. Беше странно преживяване — да седя така неподвижно като равен сред равни и обединен чрез мълчанието с непознати. Ако не бях толкова скован, бих се заклел, че дочух глас, носещ се откъм тавана — глас, призоваващ ме към спокойствие и търпение. Това малко ме уплаши, но като вдигнах глава, видях, че е просто гълъб, който прелиташе от една към друга бала, тъй като бяха смутили покоя му.
Но и това не ме разтревожи толкова, колкото случилото се, когато Сара се раздвижи. Тя просто повдигна глава и отправи очи към тавана. Удивителен трепет на вълнение пробяга през множеството, сякаш сред него бе ударила гръмотевица.
— Тя ще говори — прошепна жена близо до мен, а мъж ѝ изшътка.
Сара не направи нищо. Самото движение на главата ѝ предизвикваше достатъчно драматичен ефект сред публиката, по-голяма възбуда би им дошла в повече. Тя просто се взираше към покрива в продължение на няколко минути, а после насочи очи към хората пред себе си, което бе посрещнато с още по-голям душевен трепет от преди. Дори и аз, подхванат против волята си от общия порив, усетих как сърцето ми ускори ритъма си, сякаш приближаваше решителен миг.
Когато тя отвори уста, заговори толкова тихо, че бе трудно да се чуят думите ѝ и всички с напрегнато внимание се наклониха напред. Казаното от нея, което съм записал на хартия, в никой случай не може да предаде настроението, защото тя ни бе омагьосала, очаровала до такава степен, че зрели мъже плачеха открито, а жените се поклащаха напред-назад с изражение на ангелски покой, каквото не бях виждал в нито една църква. С думите си тя ни притисна всички към гърдите си и ни дари утеха, избави ни от съмненията, укроти страховете ни и ни увери в добротата на мирозданието. Не знам как ѝ се удаде: за разлика от актьорската реч, в нейната не се долавяше нито особено майсторство, нито сянка от престореност. Ръцете ѝ оставаха преплетени пред нея, не правеше жестове; почти не помръдваше и все пак от устата и тялото ѝ се лееха балсам и мед, щедро предлагани на всички. Накрая цял треперех от обич към нея, Бог и цялото човечество, без да имам никаква представа защо. Знам само, че в този момент се предадох изцяло — доброволно и без колебание — на нейната власт, та да прави каквото иска с мен, спокоен, че то няма да е нещо лошо.