Сара беше пророчица. Само няколко часа по-рано такава идея би извикала единствено презрителна насмешка у мен, защото страната от години бе пълна с хора, които се обявяваха за такива — всеобщите беди ги бяха намножили, както изпод камък плъзват безброй мокрици, като го поместиш. Помня мъж, който бе дошъл в Оксфорд по времето, когато бях около четиринайсетгодишен — крещеше в екстаз по улицата, та чак пяна избиваше по устата му и беше парцалив като някой от ранните светци или стоици; проклинаше света и предричаше изпепеляването му в пламъците на Ада, докато не паднеше с конвулсии на земята. Не спечели последователи; не бях сред онези, които го замеряха с камъни (тези нападения много го радваха, сякаш бяха доказателство за Божието благоразположение към него), но както всички останали, изпитвах отвращение при тази картина и ми беше лесно да разбера, че каквото и да се бе вселило у него, то не беше Бог. Прибраха го в затвора, но после бяха достатъчно милосърдни да го прогонят от града и да му спестят по-сурово наказание.
Човек би си казал, че жена пророчица е още по-лошо явление, способно да предизвика единствено презрение, но вече показах, че съвсем не беше така. Нима не е казано в Светото писание, че Мария Магдалена е проповядвала и е била благословена за това? Никога не е била заклеймена, както и аз не можех да осъждам Сара. За мен бе ясно, че пръстът Господен е докоснал челото ѝ, защото нито дявол, нито оръдие на Сатаната не биха могли да стигнат тъй дълбоко в човешкото сърце. В даровете на дявола винаги се крие горчилка и ние съзнаваме, че сме мамени, макар да допускаме измамата. А при нейните думи наистина ме обзеха мир и покой; разполагам само с изживяването, не и с разбиране.
Конят ми чаткаше с копита по пустия път и беше по-способен от мен да се ориентира в мрака, едва разсейван от слабите лъчи на луната, която се бе измъкнала за кратко от облаците. В мислите си прехвърлях събитията от вечерта и се опитвах да си върна изпитаното неотдавна, което, уви, вече бледнееше в паметта ми. Бях дотолкова отнесен, че едва не пропуснах слабо различимата фигура на пътя пред мен. Но щом я забелязах, извиках я, без да се замисля, преди още да съм разбрал коя е.
— Много е тъмно и късно, че да вървите сама по този път, мадам — казах. — Не се бойте, качете се на коня ми и ще ви отведа у дома. Як кон е, няма да възрази да носи и двама ни.
Беше Сара, разбира се, и когато видях осветеното ѝ от луната лице, внезапно се уплаших от нея. Ала тя ми протегна ръка и позволи да я кача, настани се удобно зад мен и ме обгърна с ръце през кръста, та да не се хлъзне.
Тя мълчеше, а аз също не знаех какво да кажа; искаше ми се да споделя, че съм присъствал на срещата, но се боях да не изтърся някоя глупост или пък думите ми да не бъдат изтълкувани като измама или недоверие. Затова близо половин час пътувахме в мълчание, докато накрая тя заговори първа.
— Не знам какво е това — промълви в ухото ми така тихо, че човек на три крачки от нас не би я чул. — Няма полза от въпроси, които без съмнение те измъчват. Не помня нито какво говорих, нито защо го казах.
— Видя ли ме?
— Знаех, че си там.
— Не възразяваш ли?
— Мисля, че дадените ми думи са за всички, които желаят да ги чуят. Те сами си преценяват струват ли си усилията.
— Но ти пазиш всичко в тайна.
— Не заради себе си, аз съм само посредник. Ала тези, които ме слушат, също ще понесат наказание, а такова нещо не мога да искам.
— Винаги ли си го правила? И майка ти също ли?
— Не. Тя е гадателка, но това е съвсем друго; нито съпругът ѝ имаше този дар. При мен той се появи малко след смъртта му. Присъствах на сбирка на обикновени хора и помня, че се изправих да кажа нещо. Останалото не осъзнах, защото се свестих на пода, а всички се бяха скупчили около мен. Казаха ми, че съм държала поразителна реч. Няколко месеца по-късно се случи отново, а след време хората започнаха редовно да идват да ме слушат. В Оксфорд е твърде опасно да се прави това, затова ходя из околните малки градчета като Абингдън. Често разочаровам дошлите: просто стоя и нищо не ме прониква свише. Ти ме чу тази вечер. Какво говорих?
Тя ме заслуша, сякаш преразказвах нещо, на което не е била свидетел, а когато завърших, вдигна рамене.