— Странно — промълви. — А ти какво си мислиш за всичко това? Че съм прокълната или побъркана? Вероятно вярваш, че съм и двете.
— В думите ти няма нито суровост, нито жестокост, никакви заплахи или предупреждения. Само кротост, смирение и обич. Според мен не си прокълната, а благословена. Но благословията може да е още по-тежко бреме, както мнозина са се убедили в миналото.
Внезапно осъзнах, че говоря също така тихо като нея, сякаш приказвах на себе си.
— Благодаря — отвърна тя. — Никак не бих искала да ме презираш.
— Ти наистина ли нямаш понятие какво говориш? Нямаш ли някакви предзнаменования?
— Никакви. Духът влиза в мен и ставам негов изпълнител. А когато дойда на себе си, сякаш се събуждам от спокоен и прекрасен сън.
— Майка ти знае ли за това?
— Разбира се. Отначало го взе за моя лудория, защото винаги съм се надсмивала над фанатиците и разните обикалящи из околността, дето се правят на обладани само за да измъкват пари от хората. Отношението ми към подобни все още е такова и затова е дори по-зле, че се превърнах в една от тях. Затова, когато се случи за пръв път и тя научи, беше ужасена от моята нечестивост. На сбирката присъстваха добри и почтени хора и тя бе разстроена, че съм се пошегувала така с тях. Трябваше дълго да я убеждавам, че никого не съм искала да обидя. Тя изобщо не се зарадва на това и все така не се радва. Опасява се, че рано или късно ще ме доведе до неприятности със закона.
— Права е.
— Знам. Преди няколко месеца за малко не се случи. Говорех на сбирката на Тидмарш и нахлу стражата. Едва се измъкнах. Но какво мога да сторя? След като съм предназначена за това, трябва да го правя. Мислиш ли, че съм луда?
— Ако отида при някой като Лоуър и му разкажа на какво съм станал свидетел, ще стори всичко по силите си да те излекува.
— Когато си тръгнах тази вечер, до мен се приближи жена, падна в краката ми и целуна ръба на роклята ми. Каза, че миналия път, като съм била в Абингдън, детето ѝ умирало. Аз съм минала покрай вратата им и детето мигновено оздравяло.
— Вярваш ли ѝ?
— Тя го вярва. Майка ти го вярва. И още много в последните години са ми приписвали такива деяния. Господин Бойл също е чувал за това.
— Ами майка ми?
— Измъчваше я болка в подутия глезен. Тя я правеше много раздразнителна и заради това понечи да ме бие. Задържах ръката ѝ, за да я спра, и тя се кълне, че в този момент и болката, и подуването на ставите ѝ изчезнали.
— На мен нищо не ми е казвала.
— Аз я помолих да мълчи. Ужасно е да имаш подобна репутация.
— А с Бойл каква е работата?
— Чул нещо и решил, че вероятно имам някакви познания за лековити билки и отвари, така че ме помоли за тетрадката ми с рецепти. Трудно беше да му откажа, а нямаше как да му призная истината.
Помежду ни настана тишина, прекъсвана само от тропота на конските копита и от свистенето на дъха на добичето в студения въздух.
— Не искам това, Антъни — промълви тя и долових в гласа ѝ страх.
— Кое?
— Каквото и да е то. Не искам да съм пророчица, не искам да церя хора, не искам да идват при мен и не искам да понеса наказание за онова, което не желая, но не мога да предотвратя. Аз съм жена, искам да се омъжа, да остарея, да бъда щастлива. Не искам унижения и затвор. Не искам онова, което съвсем скоро предстои да се случи.
— За какво говориш?
— При мен дойде ирландец, той е астролог. Каза, че ме видял в звездните карти, и дойде да ме предупреди. Каза, че ще умра и че всички искали смъртта ми. Защо, Антъни? Какво съм направила?
— Сигурен съм, че той греши. Кой вярва на такива хора?
Тя мълчеше.
— Замини, щом това те тревожи. Напусни града.
— Не мога. Нищо няма да се промени.
— Тогава ти остава да се надяваш, че ирландецът се лъже и че си побъркана.
— Дано е така. Страх ме е.
— Убеден съм, че няма нищо страшно.
Размърдах рамене, за да се отърся от злокобния повей, сгъстяващ се около нас, и в този миг осъзнах колко глупав е разговорът ни. Записан на хартия изглежда още по-безсмислен.
— Не изпитвам особено доверие към ирландци и астролози, а според скромното ми мнение в околността е пълно с пророци и месии, които търчат да възвестяват своята мощ. Крайно необичайно е за пророк да се моли чашата да го отмине.
Това поне я накара да се засмее, но забеляза загатването, защото добре познаваше Библията, и ме погледна с любопитство, когато произнесох тези думи. В интерес на истината аз самият не го забелязах и си го спомних много по-късно, а тогава въпросният цитат бързо се изтри от паметта ми. Носехме се в бавен тръс по зимния път.