Но относно Лоуър и Кола не разполагаме с помощ свише и трябва да разсъждаваме по законите на логиката. Кола е записал разказа си на хартия, та всички да могат да го видят, а Лоуър разказа на мен (както и на много други) своята версия, сметнал, че е под достойнството му да публикува оправдание за претенциите си. Обясни ми, че е публикувал своя доклад в „Трудове на Кралското дружество“, тъй като доктор Уолис го уверил, че при отпътуването си от страната ни Кола е загинал в следствие на нещастен случай. Впрочем, той би го публикувал, дори да знаеше, че италианецът е жив и здрав. В спомените на Кола идеите му са много смътни. Той говори за подмладяване на кръвта чрез някакви магически средства, но не казва нито дума за кръвопреливане. Едва когато Лоуър му описва собствените си опити с инжектиране, Кола стига до извода, че преливане на нова кръв ще доведе до постигане на целите му. По това време подобна възможност е витаела в мислите на Лоуър вече месеци наред и осъществяването ѝ на практика е било само въпрос на време. Лоуър посочва, че дори от собствения разказ на Кола личи как той, Лоуър, е извършил по-голямата част от самия опит. И поради тази причина заслугата трябва да принадлежи на него.
Като получих ръкописа, сравних двата разказа и откровено се смаях как е могло изобщо да възникне подобно разногласие. Струва ми се, че плодовете е дала срещата на два ума. И славата за това откритие по право принадлежи и на двама им. Когато написах това на Лоуър, той осмя гледната ми точка твърде рязко и даде да се разбере (беше го формулирал учтиво, колкото бе успял, но раздразнението му прозираше), че само историк, лишен от собствени идеи, би могъл да си въобрази нещо толкова абсурдно. Повтори това си твърдение преди около седмица, когато при едно от редките си посещения в Оксфорд се отби при мен да ми поднесе почитанията си. Кръвопреливането, заяви той, било откритие. Съгласен ли съм бил с това?
Съгласен бях.
А същността на едно изобретение или откритие била в идеята, не в изпълнението ѝ.
Отново бях съгласен.
Тя на свой ред представлявала едно цяло, не била съставена от части. Идеята можело да се уподоби на корпускулите на господин Бойл или на атомите на Лукреций и не подлежала на деление. По самата си същност била цялостна и съвършена сама по себе си.
Тази Аристотелова логика звучеше странно от неговата уста, но аз се съгласих.
Човек не може да има половин идея, нали?
След като е неделима, значи очевидно не може.
Ето защо всички идеи имат единична точка на произход, както едно нещо не може да бъде на две места едновременно.
Съгласих се.
Следователно е логично да се допусне, че може да възникне само в ума на един човек.
Отново се съгласих и той кимна удовлетворено, убеден, че е оборил опита ми да възстановя разбирателството между двамата мъже. Логиката му беше безупречна, но трябва да кажа, че все още не я приемам, макар да не съм способен да обясня защо. Но той пристъпи към следващата си теорема, че ако у един от двамата идеята се е зародила по-напред, то другият трябва да лъже, когато претендира за авторство над нея.
След като ми бе дадена такава изходна точка, аз отново се съгласих, че това е неизбежен извод, и Лоуър остана напълно удовлетворен с мисълта, че при спор между него и Кола той е с по-основателните претенции, защото кой би поставил думата на италиански дилетант над тази на английски джентълмен? И не защото последният абсолютно никога не е лъгал или изкривявал истината, а просто защото шансовете за това при него са по-малки. Това е общоизвестно и общоприето. Не попитах дали е също толкова общоприето в Италия.
Осма глава
Макар че в онези дни рядко се показвах пред хора и стоях или у дома си, или в библиотеката, в редките случаи, когато излизах, на два пъти се видях с италианеца. Първия път срещата ни беше преднамерена, защото го издирих в гостилницата на Мама Джийн, а втория път стана случайно — след театралното представление. При първия случай по-конкретно разговорът внесе голямо объркване в съзнанието ми.
Той е преразказал разговора помежду ни в мемоарите си и личи как тогава е повярвал, че ме е измамил. Намерих го за разумен и любезен, с интелигентни разсъждения и немногословен. Явно имаше дарба за езици, защото макар основно да разговаряхме на латински, той не пропускаше почти нищо от казаното, когато минавахме за кратко на английски. Ала и при цялата си изкусност би се издал пред всеки, достатъчно благоразумен, че да слуша внимателно. Защото кой лекар (или войник, ако щете) би могъл така информирано да говори за отдавна отмрели ереси и да притежава такива познания, че свободно да цитира трудовете на Иполит и Тертулиан и дори да е чувал за Елкасай, Зосим или Монтан? Вярно, папистите проявяват по-голям интерес към такива малкоизвестни теми, отколкото протестантите, дето са се научили сами да си разчитат Библията и нямат нужда от чуждо мнение, но дори най-ревностните католици рядко могат да си послужат неподготвени с подобни факти в обикновен разговор.