Познавах дамата още от петгодишен, бях си играл със сина ѝ, който ми беше връстник, а понастоящем — търговец на зърно в Уитни. Колко пъти ме беше черпила с ябълки от овощната си градина и с мед от собствените си кошери, които беше разположила върху миниатюрен участък земя, величан от нея като провинциалното ѝ имение. При все непоколебимата ѝ строгост по въпросите на вярата тя бе жена с големи претенции и обичаше да се представя за знатна дама. Онези, които я познаваха, колкото да са наясно, че това не е истина, ѝ се подиграваха безжалостно. Хората, опознали я по-отблизо, виждаха у нея великодушието и ѝ прощаваха недостатъка, защото той никога не я спираше да подари милостиня или добра дума на човек в нужда.
Като стар познат се почувствах свободен да почукам на задната врата и бях сърдечно посрещнат в кухнята. Мина половин час в разговор, преди да мога да повдигна въпроса, по който бях там. Обясних, че се познавам отблизо с господин Кола.
— Радвам се да го чуя, Антъни — заяви сериозно госпожа Булстроуд. — След като ти е приятел, значи не може да е лош човек.
— Защо го казвате? Да не би да се е държал зле?
— Не точно — призна тя. — Всъщност поведението му е безукорно учтиво. Но той е папист, а по-рано в дома ми не е имало такива. И не искам повече да има. Но току-виж сме го обърнали в нашата вяра. Знаете ли, той се моли с нас снощи. А миналата неделя отиде с господин Лоуър в църквата и каза, че там много му харесало.
— Радвам се да го чуя. Аз, от своя страна, мога да гарантирам, че е добър човек. За много прилично заплащане лекува майката на прислужницата ни. Мисля, че можете да спите спокойно нощем. Но аз идвам да ви помоля за услуга. Може ли да се кача в стаята му? Услужих му с книга, която спешно ми е нужна за работата, а чух, че той е заминал за една седмица.
Не срещнах никакви възражения. И тъй като знаех къде е стаята на италианеца, сам се изкачих по двете стълбищни рамена в малката мансарда, където се бе настанил Кола. Вътре беше безупречно чисто, както следваше да се очаква от стая, за която се грижи госпожа Булстроуд. Тя приемаше праха за дяволско семе и водеше вечна война за прогонването му. Кола имаше малко свои вещи и повечето бяха в обемистия му пътнически сандък. Ала той, за съжаление, беше здраво заключен.
След като бях стигнал толкова далеко, бях изпълнен с решимост да не си тръгвам с празни ръце и внимателно огледах ключалката едва ли не с надежда да я отворя със силата на погледа си. Но тя беше със солидна изработка, създадена не само за защита от крадци, а и да отпраща любопитни като госпожа Булстроуд, която иначе несъмнено щателно би огледала съдържанието му, тъй като на влечението ѝ към неизвестното би завидял всеки експериментатор. Да се отвори сандъкът бе възможно само с ключ или с взлом, а аз не можех да прибягна нито към едното, нито към другото.
Колкото и да оглеждах ключалката, чувствах се безсилен. Накрая се убедих, че силата на желанието ми няма да я отвори. Изправих се огорчен и разочарован и силно ритнах сандъка.
И ето че той с глухо щракване се отвори — езикът на ключалката почиваше на тайна пружина, такъв механизъм не бях виждал дотогава. Изненадата ми нямаше граници: как можеше човек да е толкова безразсъден, че да остави имуществото си незащитено? Чак от ръкописа на Кола узнах, че тежкото падане по време на пренасянето от Лондон е повредило непоправимо ключалката.
Не бива да се пренебрегват Божиите дарове. Той бе изпълнил моето желание и аз бях уверен, че за това си има основателна причина. С благодарствена молитва на уста коленичих пред сандъка, сякаш беше олтар и започнах да го претърсвам така упорито, както Кола претърсваше колибата на Блънди.
Няма да описвам имуществото на италианеца и да влизам в подробности за качеството на дрехите му и теглото на кесиите с пари, които изобличаваха като лъжа всичките му уверения, че е беден. Имаше на разположение близо сто лири в злато, с които би могъл да живее нашироко повече от година. Не, ще спомена само за това, че почти на дъното на сандъка скоро открих три книги, загърнати в риза, сякаш бяха най-драгоценните предмети на земята. Към тях беше прикрепен лист хартия с името на таверна в Чийпсайд на име „Камбаните“ и още няколко надраскани набързо бележки, които ми се видяха като адреси.
Първата книга беше с разкошен златен обков и красиво гравирана метална закопчалка. Страстта ми на библиофил ме накара да се забавя и да я разгледам, защото това бе образец на изкусна венецианска работа с тъй пищна украса, каквато няма да срещнеш в нашата страна. При вида ѝ ме прободе силна завист и кълна се, ако бях на косъм по-малко почтен, бих взел и нея. Няма спор, хубаво е, че днес много книги излизат изпод печатната преса и цената им постоянно намалява, макар да са плод на най-добри умове. Смятам се за щастливец, че живея в страна, където книгите могат да се купуват на умерена цена (все пак по-висока, отколкото в Нидерландия, и ако ме влечаха пътешествията, щях да ида там да купя много книги, като спестените пари биха ми покрили разноските по пътуването). Но понякога ме потиска мисълта, че всичко това си има и недостатъците.