Сторих всичко по силите си да я убедя, че греши, че хората от града не само го мислят, а вече са убедени. Ала тя не щеше да чуе и накрая ми нареди или да говоря за друго, или да я оставя на мира, при това го стори царствено, което бе странно при дадените обстоятелства, но напълно в съответствие с природата ѝ.
— На никого нищо няма да казваш — заяви тя. — Такива са желанието ми и моята заповед. Ще говориш само каквото аз ти позволя и нищо повече. Няма да се намесваш в това. Разбра ли ме?
Погледнах я смаяно, защото макар и прислужница, говореше като човек, роден да командва: никой суверен не би могъл да раздава заповеди с такава твърдост и увереност, че ще му се подчинят.
— Така да бъде — произнесох след дълга пауза, през която тя чакаше съгласието ми, което знаеше, че ще дам. — Разкажи ми за Кола.
— Какво има за казване, което не си видял с очите си?
— Може да е важно — отвърнах. — А видяното ме изпълва с недоумение. Видях как той те доближи, после отскочи. Не ти го накара да се отдръпне, по-скоро се ужаси от себе си. Не е ли истина?
Тя призна, че е така.
— И ти щеше да го оставиш да се възползва от теб, ако сам не се бе отказал?
— Ти вече ми беше казал, че нямам какво да губя, и беше вярно. След като той настояваше за заплащане, не можех да му попреча да си го получи. Не биха помогнали никакви протести преди или след това. Този урок вече го бях научила с други. — Тя докосна рамото ми, като видя как лицето ми се изопна. — Не говоря за теб.
— И все пак той се дръпна. Защо?
— Сигурно съм го отвратила.
— Не — поклатих глава. — Това не е възможно.
— Благодаря ти — усмихна се тя.
— Исках да кажа, че не се вмества в това, което видях.
— Може би има съвест. В такъв случай се присъединява към теб и ставате единствените двама мъже сред познатите ми, които могат да се похвалят с това.
При тези ѝ думи наведох глава. Съвест имах, не ще и дума: в тези дни и минута не минаваше, в която да не изпитвам укорите ѝ. Ала да се вслушваш в предупрежденията ѝ и да постъпваш в съгласие с тях, бе съвсем друго нещо. Та нали аз бях виновният за арестуването на Сара и бе достатъчна една моя дума, за да я освободят. А какво правех? Утешавах я, правех се на благодетел, бях тъй щедър и услужлив, че това напълно скриваше низостта ми, поради което никой не подозираше за дълбините на вината ми, растяща с всеки ден и ставаща все по-чудовищна. И все пак не ми стигаше смелост да постъпя както бе редно. А не че нямах желание. Колко пъти въображението ми беше рисувало как отивам при мировия съдия, разказвам му какво се е случило в действителност и разменям нейния живот с моя. Много пъти съм се виждал в позата на стоик, приемащ жертвата си храбро и благородно.
— Взех откраднатото от него — казах. — Силно съм озадачен. Това е книга от Ливий. Откъде се е взела?
— Баща ми я остави заедно с пакета малко преди смъртта си.
— В такъв случай с твое разрешение бих искал да отворя този пакет. Не съм го докосвал досега, защото ти така настояваше, но сега вярвам, че трябва. Той може да съдържа отговора.
Малко по-късно си тръгнах, но преди това отново я умолявах да ми позволи да говоря, с надеждата, че може да има начин тя да се отърве, без да се налага моето самопризнание. Но тя не даваше и дума да става за това и аз бях обвързан с желанията ѝ. При дадените обстоятелства нямаше как заради собственото си спасение да ѝ навличам нови беди.
Девета глава
Тук трябва да говоря за книгата, защото, струва ми, се забравих да спомена колко внимателно я изследвах. На пръв поглед нямаше нищо забележително у нея; беше издание в една осма на листа, подвързано в лошокачествена телешка кожа, с орнаменти по корицата, направени от достатъчно сръчен човек, но в никой случай голям майстор. Нямаше клеймо, което да ми посочи собственика. Уверен бях, че тази книга не излиза от библиотеката на учен, защото не познавах такъв, който не би маркирал грижливо притежанието си със своето име и указание на кой точно рафт може да бъде открита. Отсъстваха бележки в полетата, каквито се намираха в томовете, много пъти препрочитани и внимателно изучавани. Вярно, беше изпомачкана и протрита, но опитът ми подсказваше, че това е по-скоро резултат от лошо съхраняване, а не от много четене, тъй като страничната корица бе в отлично състояние и се бе запазила най-добре.