— И това животно ли умря?
Той кимна.
— Вероятно вкарахме твърде много. Следващия път ще намалим дозата.
— Ще бъда възхитен, ако ми позволите да присъствам.
— С голямо удоволствие. Но аз исках да кажа, че бихме могли да използваме за вашето преливане този метод. Не бива кръвта да влиза в съприкосновение с въздуха, защото може да се съсири. Вземате перо от гълъб, изтънявате го леко и го заостряте, пробивате дупка в края и го вкарвате във вената на Сара. Свързвате го с дълга сребърна тръбичка с малък диаметър, а друго перо вкарвате във вената на майката. Изчаквате кръвта да потече, после спирате течението на кръв във вената на майката над разреза. Прикрепяте тръбичката и броите. Боя се, че трябва да гадаем какво количество ще изтече. Но ако оставим кръвта да тече за няколко секунди в купичка, ще получим представа за скоростта, с която се излива.
Закимах възторжено.
— Великолепно — заявих. — Аз мислех да използвам банки с кръв. Но този метод е много по-изряден.
Той се усмихна и ми протегна ръка.
— Бога ми, господин Кола, радвам се, че сте тук. Вие сте човек по мой вкус, това е истината. Междувременно кой от нас ще посети Гроув по повод горкия господин Престкот?
Седма глава
Винаги съм признавал, че съм в дълг пред Лоуър относно метода за преливане на кръв. Без неговата находчивост операцията едва ли щеше да се получи. Но истината е, че самата идея и обосновката ѝ принадлежаха на мен, а по-късно именно аз проведох експеримента. Дотогава мислите на Лоуър се бяха съсредоточавали само върху вкарване в кръвта на други течности и медикаменти, а възможността и значимостта на преливане на самата кръв никога не му бяха хрумвали.
Но за това ще стане дума към края на моето повествование, длъжен съм да изложа историята си в нейната последователност. А в тази минута основната ми грижа беше да предложа услугите си за посещение при доктор Гроув, както бе помолил Престкот, защото все още ми се струваше, че с колкото повече познати се сдобия в това общество, толкова по-добре за мен ще бъде. Естествено, доктор Гроув надали би се оказал особено полезен и Лоуър ми довери, че от сърце се радва на моето предложение, тъй като го избавяло от среща с човек, когото намирал извънредно скучен. Заклет и многословен враг на новите знания, той само преди половин месец изнесъл язвителна проповед в колежа „Сейнт Мери“, в която обявил познанието чрез експерименти за противоречащо на Божието слово и погрешно както в целите си, така и в пътя за осъществяването им.
— Мнозина ли в града споделят неговото мнение? — осведомих се.
— Небеса! То се знае. Лекари, опасяващи се за своите прерогативи, свещенослужители, боящи се да не изгубят влияние, а също и орда от невежи, дето не търпят нищо ново. Стъпили сме на опасна почва. Ето защо трябва да бъдем извънредно внимателни с вдовицата Блънди.
Кимнах. Споделих с него, че същото е и в Италия.
— В такъв случай сте подготвен за срещата с Гроув — подсмихна се той. — Побеседвайте с него. Но бъдете нащрек. Не е глупав, макар да създава подобно измамно впечатление, и откровено казано, е много досаден.
Колежът „Сейнт Мери ъв Уинчестър“ в Оксфорд, наричан на просторечие Новия колеж, се помещава в голяма, зле поддържана сграда, разположена в източната част на града, до самите стени и тенис-кортовете. Той е много богат, но се слави като средище на ретроградността. Когато отидох там, видя ми се напълно безлюден и нищо не ме насочваше къде да открия обекта на моето търсене. Затова се осведомих от единствения човек, когото срещнах, и той ми съобщи, че доктор Гроув от няколко дни не се чувствал добре и никого не приемал. Обясних, че при обичайни обстоятелства не бих посмял да го безпокоя, но много ми се налага да го видя. Така че мъжът, нисък и мургав тип, който ми се поклони вдървено и се представи като Томас Кен, ме поведе към нужното стълбище.
Масивната дъбова врата на стаята на доктор Гроув — англичаните не се скъпят за врати от добро дърво — беше плътно затворена и когато почуках, не очаквах отговор. Но чух шумолене вътре и почуках отново. Стори ми се, че чувам глас, без да различавам думите, но беше логично да предположа, че ме канят да вляза.
— Махай се — раздразнено прозвуча същият глас, когато влязох. — Глух ли си?
— Моля за извинение, господине — отвърнах и млъкнах смаян. Човекът, при когото бях дошъл, бе същият онзи, който преди няколко дни пред очите ми отказа помощ на Сара Блънди. Стърчах насреща му в колебание, а погледът, който той ми отправи, подсказваше как и той си спомня, че ме е виждал вече.