— Да си кажа честно — сподели той, — това си е чиста загуба на време, макар че на душата ми подобни безвъзмездни постъпки ще се отразят добре. Тя умира, Уд, и нищо няма да го промени. Полагам грижи за нея само защото обещах на Лоуър. Но дали ще ѝ давам билки или минерали, дали ще използвам нови или стари методи, дали ще ѝ направя кръвопускане, или ще ѝ дам разхлабително — всичко ще е напразно.
Всичко това той произнесе полугласно на улицата пред къщата на Блънди, където го срещнах. Току-що бе направил посещението си за деня, което по думите му беше повече за отбиване на задължението, отколкото с реална полза. Майка ми всеки ден носеше храна на Ан Блънди, както настоя Сара, вместо да я носи на нея в затвора, и старицата не изпитваше нужда нито от завивки, нито от дърва за огъня. Нищо повече не можеше да се предприеме.
Смрадта на болест бе задушлива и ме задави още с влизането. Всички прозорци и врати бяха плътно затворени, за да не влизат студ и вятър; това беше необходимо, но неприятният резултат бе, че зловонието не можеше да напусне стаичката. И старата жена, която винаги упорито държеше навсякъде отворено, освен в най-голям студ, тежко страдаше. Лок затваряше плътно още с идването си, а тъй като нямаше сили да стане от постелята си, тя не можеше да отвори отново. Умоляваше ме да го сторя аз и накрая неохотно се съгласих, при условие, че отново ще затворя, преди да си тръгна. Не ми се искаше да се карам с Лок, задето съм се подчинил на каприз и съм нарушил лекарските предписания.
Каквито и да бяха доводите на медицината, трябва да кажа, че изпитах огромно облекчение, когато течението прогони вонята от къщата и полумракът се смени с дневна светлина. На Ан Блънди очевидно свежият студен полъх също ѝ се отрази добре. Тя пое дълбоко въздух и издиша с облекчение като преживяла трудно изпитание.
До този момент не бях успял да я разгледам в тъмното и бях потресен, когато след отварянето на капаците се обърнах да я видя както трябва. Най-вече се набиваха на очи изпитото ѝ лице и смъртната ѝ бледност. За пръв път я виждах с непокрита глава и забелязах колко е изтъняла и оредяла косата ѝ. За последните няколко месеца тя се бе състарила двойно. Обзе ме такава печал, че гърлото ми се стегна и не можех да проговоря.
— Странен младеж сте вие, господин Уд — каза тя, след като я разпитах за здравето ѝ и произнесох дежурните за обстоятелствата фрази. — При вас добротата се редува с жестокост. Жал ми е за вас.
Видя ми се нелепо тази нещастна торба кокали да съжалява мен и се обидих, задето бях обвинен в жестокост, тъй като тя е съвършено чужда на природата ми.
— Защо говорите така?
— Заради постъпката ви със Сара — отвърна тя. — Не ме гледайте така, сякаш не знаете за какво говоря. Няколко години ѝ подарявахте нещо, което бе за нея върховната награда. Разговаряхте, изслушвахте я. Бяхте неин събеседник и другар, доколкото мъж може да бъде другар на жена. Какво целяхте с това? Нима не ви е известно, че светът се промени, и че на момиче в нейното положение му е нужно да се научи да остане безмълвно, особено в обществото на хора с благородно потекло?
— Странно ми е да го чуя от вас.
— Виждам какво става наоколо. Кой не би го забелязал, когато е така очевидно? Но вие сякаш сте сляп. Във всеки случай аз така си мислех. Приемах ви за обикновен учен, който е дотолкова увлечен от заниманията си, че е готов да ги споделя с всички. Но не е така. След като я убедихте, че може да бъде слушана, денят, в който разтребваше стаята ви, стана единственият, който тя очакваше през седмицата. А после я изхвърлихте и не искахте да я знаете. После отново я взехте. Какво още ще измислите, за да ѝ причините болка, господин Уд? Не биваше да ви пускам в дома си.
— Никога не съм искал да ѝ причиня болка. А колкото до останалото, на нищо не съм я научил. По-скоро сега тя е моята учителка.
Вдовицата Блънди ме погледна с безкрайна тъга, после неохотно кимна.
— Много се боя за нея. Сега тя е толкова странна, плаша се, че няма да избегне голяма беда.
— Кога започна да говори по събрания?
Жената ме погледна внимателно.
— Значи ви е известно? Тя ви е разказала?
— Сам го узнах.
— След последното посещение на Нед, а и по-късно, когато ни казаха, че е мъртъв, говорехме за него отново и отново. Беше като поклон към паметта му, тъй като не ни бе дадено да погребем тялото му. Приказвахме си за родителите му, за живота му, за неговите битки и кампании. Бях не на себе си от мъка, защото много го обичах, той беше целият ми свят, всичката ми утеха. Но скръбта ме направи невъздържана. А Сара всичко забелязва. Разказвах ѝ за Еджхилската кампания, когато Нед командваше взвод, а накрая му повериха цяла рота, споделих, че не се беше прибирал повече от година и как много тъгувах за него.