Кимнах, решил, че тя ме води нанякъде, защото не бе от тези, дето бъбрят безцелно дори и в болестта.
— Сара ме погледна кротко и за пръв път ми зададе простичък въпрос: „Кой тогава е баща ми?“.
Тя помълча, докато не се увери, че по лицето ми не е изписано отвращение.
— Естествено, беше истина. Нед отсъства повече от година, а Сара се роди три седмици преди завръщането му. Никога не ме е разпитвал и упреквал, а със Сара винаги се е държал като с родна дъщеря. Не сме говорили за това, но понякога, когато ги виждах да седят един до друг край огнището, докато той я учеше да чете или ѝ разправяше приказки, или просто я притискаше гальовно към себе си, забелязвах в очите му тъга и страдах за него. Нямаше мъж като него, господин Уд, наистина беше най-добрият.
— И какъв беше отговорът на въпроса?
Тя поклати глава.
— Няма да лъжа, а не мога да кажа истината. Дни и нощи мисля за прегрешенията си, та да се подготвя за смъртта, и ми е нужно всичкото отпуснато ми време. Никога не съм претендирала, че съм добродетелна в каквото и да било отношение, така че имам много за какво да се разкайвам. Но Бог няма да ме упрекне в прелюбодеяние.
Това не беше отговор на въпроса ми, но и без това май не исках да го знам. И в най-добрите моменти не проявявам склонност към клюки, а Ан Блънди очевидно беше започнала да се връща в паметта си към миналото.
— Сънувах сън, най-прекрасния в живота ми. В този сън ме бяха заобиколили гълъби, а един кацна на ръката ми и ми проговори: „Наречи я Сара и я обичай — каза ми. — И ще бъдеш благословена сред жените.“
При тези ѝ думи ме побиха тръпки, но храбро ѝ се усмихнах.
— Изпълнили сте поръчаното.
— Благодаря ви, наистина го изпълних. Скоро след като го разказах на Сара, тя започна да странства и да говори пред хора.
— И да лекува?
— Да.
— Кой беше онзи ирландец? Преди няколко месеца го видях да излиза от къщата ви.
Тя помълча, като преценяваше колко може да ми каже.
— Името му беше Грейторекс, наричаше се астролог.
— Какво искаше?
— Не знам. Бях у дома, когато почука на вратата. Отворих, а той стоеше пред прага блед като платно и трепереше от страх. Попитах го кой е, но от уплаха той не можеше да отрони и дума. После Сара викна от стаята да го пусна вътре. Той влезе, падна на колене пред нея и я помоли да го благослови.
Този спомен все още тревожеше старата ѝ майка, а мен ме уплаши разказът ѝ.
— И какво после?
— Сара го хвана за ръката, каза му да стане, сякаш изобщо не бе учудена нито от идването му, нито от държанието му, и го настани до огнището. Разговаряха повече от час.
— За какво?
— Сара ме помоли да ги оставя насаме, затова чух само началото. Този човек каза, че прочел знамения за Сара по звездите, прекосил морето и изминал целия път дотук, за да я види — така му начертали звездите да постъпи.
— „Видяхме Неговата звезда на изток и дойдохме да Му се поклоним“ — произнесох тихо, а Ан Блънди се втренчи изпитателно в мен.
— Не изричайте такива думи, господин Уд, моля ви — каза тя. — Иначе ще се лишите от разума си, както започва да става с мен.
— Вече преживях безумието — уверих я — и страхът ми не се поддава на думи.
Не ми оставаше много време. Ако се канех да послушам съвестта си, трябваше да действам бързо, защото скоро щеше да започне делото, приготовленията вече бяха в ход. Пийнах малко в таверната, за да събера смелост, но пак отлагах задачата си. Накрая превъзмогнах малодушието си и отидох в Холиуел, където помолих да бъда приет от мировия съдия Джон Фулгроув. Въпреки че това беше най-заетият му ден в годината, той уважи молбата ми, но го стори с такава рязка безцеремонност, че съвсем изгубих ума и дума, разтреперих се и взех да заеквам.
— Е, говорете, не разполагам с много време.
— Отнася се за Сара Блънди — продумах накрая.
— Какво за нея?
— Тя е невинна, знам го.
Проста фраза, но какви мъчения струваше да я произнеса, да направя крачка от скалата в пропастта и по своя воля да се обрека на вечните терзания, които ме чакаха. Няма да се кича със заслуги за мъжество, чест, благородство или сила на духа. Знам по-добре от всеки друг що за човек съм. Не съм роден за герой и никога няма да стана един от онези, към които следващите поколения ще се обръщат за пример. Друг, по-добър от мен, би изрекъл тези думи по-рано и с повече достойнство, а не цял облян в пот като мен. Но всички ние правим каквото е по силите ни, и аз не можех да сторя повече. С риск думите ми да предизвикат насмешка у по-силни духом хора, ще кажа, че това бе най-храбрата постъпка в живота ми.