— Тогава вие сте най-лошият сред грешниците — изрекох с глас, треперещ от стъписване след чутото. — Никакъв свещеник не можете да бъдете, не сте достоен да държите в ръце хляба на причастието. Вие не сте…
Уолис беше едър и здрав мъж, много по-висок от мен. Без нито дума ме сграбчи за яката и ме потътри навън. Опитах се да протестирам, да извикам, че на Божи служител не подобава да се държи така, но щом отворих уста, той ме разтърси, сякаш бях жалко псе, и ме притисна към стената, преди да отвори вратата към улицата.
— Не се бъркайте в това — процеди студено. — Безразлични са ми вашите грижи и нямам време за хленченето ви. Оставете ме на мира и нито дума повече по въпроса, иначе скъпо ще си платите.
След това ме изтика през вратата и ме изрита силно, а аз се спънах по каменните стъпала, паднах в студена кална локва и тя ме оплиска целия.
Стоях на колене в мръсотията, която се пропиваше в дрехите и обувките ми, и осъзнах, че съм претърпял поражение. Дори и от покрив да крещях, хората щяха да си запушат ушите и да откажат да признаят очевидната истина. Не знам дали щеше да е различно, ако бях проговорил по-рано, но вече бе твърде късно и осъзнаването ме накара да отпусна глава в локвата и да заплача от отчаяние, а дъждът плискаше отгоре ми още и още кал. Като че самите Небеса се бяха намесили и ме бяха превърнали в някакъв умопобъркан, който крещи на улицата, ала околните извръщат очи от него и се правят, че не го виждат. Изпаднал в крайна ярост, ударих с юмрук по земята и креснах срещу Бог, че е непоносимо жесток. Наградата и утехата ми бе презрителният смях на двама минувачи към пияницата, коленичил пред тях.
Единадесета глава
Започването на процеса срещу Сара постави началото на двата най-мъчителни и прекрасни два дни от живота ми, когато в пълна степен усетих и мощта на Божия гняв, и сладката благодат на Неговото опрощение. Кола е описал случилото се тогава и го е сторил с голяма проницателност. Няма да повтарям разказа му, по-скоро ще го допълня, тъй като, естествено, той е пропуснал събития, за които не е можел да знае.
Сара ми нареди да не се меся и аз вече бях нарушил заповедта ѝ, но не можех да се накарам да проявя неподчинение в нейно присъствие. Това може да изглежда като слабост от моя страна, и така да е, не ща да знам: говоря истината и твърдя, че никой, който я познаваше като мен, не би постъпил различно. Надявах се, че някой друг ще излезе в нейна защита или ще представи доказателства за невинността ѝ, но такъв нямаше. Самата Сара не каза нищо, само призна вината си, та тялото ѝ да попадне в ръцете на Лоуър и майка ѝ да получи грижи и лечение. Щом произнесе думата „виновна“ меко и със смирение, сърцето ми се сви болезнено и бях изпълнен с решимост за трети път да се опитам да открия истината на хората. Чух думите на съдията:
— Някой има ли да добави нещо? Ако има такъв, който ще се изкаже в защита на обвиняемата, трябва да го направи сега.
— Ваша светлост — обадих се.
Щях да викна пред цялата зала, че това момиче е невинно като самия Христос, че няма нищо общо със смъртта на Гроув, че не друг, а аз самият съм виновен за нея. Възнамерявах да употребя всичкото си достъпно красноречие, да потвърдя истината с всевъзможни доказателства, и бях сигурен, че ако първото ме подведе, то последните ще прозвучат убедително.
Ала се забавих, в мъката си не можех да произнеса и една дума и в този миг възможността беше пропусната. Известно ми беше, че мнозина в града, дори в самия университет ме презират и винаги съм се старал да не давам поводи да бъда унижаван. Този път отхвърлих всякакви мисли за собствено достойнство и в кратката тишина, породена от мълчанието ми, някакъв човек пусна злобна шега, останалите се разсмяха и това предизвика нови обиди. Защото съдебна зала, в която всеки момент ще бъде произнесена смъртна присъда, се превръща в място, изпълнено с ужас и тревога и хората с готовност се улавят за всяка възможност да разсеят гнетящото настроение. И ето че присъстващите взеха един през друг да сипят насмешки, така че дори да крещях с цяло гърло, пак никой не би ме чул. Изчервен от срам и объркване, усетих как Лок ме дърпа за ръкава; надявах се да възобновя обръщението си към съдебните заседатели, очаквах след като съдията призове към ред, отново да ми даде думата.
Той не го направи. Вместо това с високомерно и самодоволно подсмихване ми благодари за красноречието, с което преднамерено предизвика нова вълна от смях. А после обяви, че осъжда Сара Блънди на смърт.